Стихии

/Елисавета Багряна/ 

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

префучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите -

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите

и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна -

къщиците и градинките, и добитъка на хората -

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

на които с букви кирилски пише "черното" и "бялото" -

в избите студен, каменни, завещани от дедите ни -

в родния ми град?

Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната -

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -

мене как ще спреш?