Английското несъзнавано на българина

Перестройката започна с един такъв лаф - имало два типа живот, "life" и "жизнь". Днес очевидно лайфът удържа окончателна победа, поне в сферата на езика. Днес не само "сейвваме" (от  "save") информацията на компютъра и "форуърдваме" (от forward ) имейли. За да изразим тотална радост (каквато има само в американски happy end), ще поемем дълбоко въздух и ще кажем "Йес!" (от "yes"), а това лято в Добрич една девойка викаше миекичку на приятелките си "Уейтвъйти, уейтвъйти!" (от "wait").

Говориш даден език, за да те разбират едни, но и за да не те разбират други. Всяка революция почва от езика. Новото поколение скъсва със старото, заговаряйки свой, трудно разбираем, възмутителен за старите език. Просто мястото на жаргона днес е заел един вид "пиджън-инглиш" съставен от избрани изрази от екшъните, интернет и най-новата забавна музика, все вълнуващи практики, до които родителите, с досадния учебник по английки, не са имали достъп.

Защо е така имитативно човешкото същетво? Тук очевидно действа един принцип, изказан от пихоанализата така: желанието е винаги желание на някой друг. Когато мисля, че искам нещо, в мен винаги говори другият (родителят, моделът за идентификация), чието място искам да заема.

Това разбраха не само политицие, които подлагат страната на скрийнинг и въвеждат европейското "аки" (моля да не бъркате ударението), но и дейците на рекламата. Да изпишеш името на даден продукт на латиница вече го прави привлекателен. По-вкусно е виното от Targovishe, бирата Zagorka може да е по-къпа от Загорката. Едно време това бяха продукти за износ, останали на вътрешния пазар; днес те така си се произвеждат, чуждестраният маркер е знак за качество. Латиницата ни пренася мигом в прекрасния свят на консумацията, кара ни да забравим кирилската сиромашка реалност. Да се учудваме ли товага, че по стените пишат "Samo Levski" или "mainata vi". Ами и псуването на чуждия език или азбука е също по-хай.

Една нация, която подтичва след напредналите страни и си мечтае да бъде като тях е особено изкушена от езиковата имитация. Да се въведат нещата - университет, компютър, монетаризъм - е трудно, затова пък съвсем лесно могат да почнат да се употребяват съответните думи. Разликите между български и македонски са често свързани с различните пътища и източници на чуждиците, възприети в езика. Това прави идентитетот на едните различен от идентичността на другите.

В една страна, която вечно догонва онези, на които завижда, чуждата дума най-малко от всичко има за цел да описва някаква реалност. Става дума за култ, за вяра, за мобилизация на масите, само не за разбиране. Един куриозен факт: отскоро българският парламент възприе практиката да приема закони на английски и френски понеже просто няма време да се преведат повече от 80 000 страници европейско законодателство, което, впрочем, нараства със скорост по-голяма от капацитета на нашите специализирани преводачи. Дали поне 50+1 на сто от депутати знаят донякъде един от тези два езика? Въпросът може би е технически. Зад него обаче стои култът наречен "така е в нормалните страни", обсужван от свещенодействията по употреба на нови чужди думи - думи, носещи отгласи от щастието и славата на онези отвъд. Какво пък, всяко време има своята религия.

Една от най-агресивните форми на езикова глобализация, това е английския от света на проектите. Когато почнеш да пишеш проект или изобщо се замислиш за някаква дейност от неправителствения сектор, натрапливо в главата ти зазвучават английски думи. Така вероятно е било с русизмите от командите в казармата в края на миналия век. Сега наместо "равнис" и "тъй верно" зазвучава "target group" или "sustainability". За да спечелиш даден проект, трябва да знаеш правилно да употребяваш тези думи, например да правиш (несъществуващата на бъларски) разлика между  "goals" и "objectives", за които на български има само една дума, "цели", но във формулярите задължително съответстват две графи. Самата дума NGO (неправиелствена организация) се употребява задължително в своето английско съкращение, не без известен мистичен трепет - така, както правим и до днес с NATO (Организация на североатлантическия пакт). Кой би благоговял по същия начин пред побългарени съкращения като НПО или ОСАП?

Така е било през средновековието, когато европейските елитите са общували по между си на латински, а с простолюдието - на местния диалект. Разликата с новото двуезичие е, че ако латинският е бил език на една изчезнала световна империя, положила образците в миналото и оттук свързан с безтелесната, универсална ученост, английският на проектите е локализиран в определени институции и страни и употребата му е винаги по необходимост двусмислена: универсалният демократичен модел ли следвам или имитирам някакви конкретни хора и култури?

Дори една мощна култура като френската днес, в епохата на глобализацията на желанието е залята от английски думи, което доведе до смехотворния пуристки "закон Тубон", забраняващ употребата на чужди думи.  Само че кого имитират говорещите "франглé": каубоя от "Марлборо" или модерните номади, за които английският е само средство за загърбване на локалния контекст и влизане в международно обращение? Когато детето изревава на майка си "Шедъп!" (shut up, сиреч млъквай), то просто иска да бъде като чичко Шварценегър, с напомпаните от едрите планове мускули. Идентификацията с новия номадизъм е по-сложно нещо. Негов предтеча е донякъде парижката бохема от края на миналия и началото на този век, когато да говориш и да се държиш по френскому е е знак, че принадлежиш към универсалния интелектуален авангард. Да мешаш конкретния си език с английски думи днес е един от изразите на участие в глобалната мрежа на новите номади - онези, които могат всичко да вземат и да оставят, които ядат китайскта храна и слушат индийски раги, които могат без мъка да се преместят от офиса на Отворено общество в Будапеща в полярната станция на Северния полюс и които неуетно въведоха (английския) израз "тази страна" за описване на мястото, където живеят. В България днес вече има няколко стотин човека, които работят по интернет за чужди компании, например в сферата на маркетинга и чийто контакт с "родината" се свежда до плащането на телефонните сметки на една компания (която също скоро ще престане да е българска). Броят на тези вътрешни емигранти ще нараства.

Демокрацията, такава, каквато я разбира модерната епоха, предполага някакво съвпадение между територия и език. Оттук упорството от век и половина насам за налагане на общи принципи и практики, а оттук и думи в модернизиращите се страни. Политическите термини от две века насам също се глобализират: навсякъде има парламент, консерватори, трети сектор. Тук обаче има една чисто лингвистичека уловка. Колкото по-далеч сте от езиковия център, откъдето се излъчват думите-желания, толкова по-непрозрачни са те за вас. Думи като "социализъм" или "либерализъм" във френски или английски всеки човек от улицата може да свърже съответно с думите "общество" и "свобода", от които те са произлезли. За българина или виетнамеца те се стоварват  като заповеди, пред които няма какво да се разсъждава. Колкото по-неразбираем, по чужд на всекидневните очевидности е даден израз, толкова по еднозначни и безвъпросна ще е ответната реакция. Затова в науката например се използуват думи от мъртви езици, при които няма как да се появи двусмислие и тълкувания. Така англичанинът или французинът могат да спорят дали даден вид либерализъм наистина осигурява свободата на индивида; за българина или виетнамеца първата мисъл е това как тази доктрина е приложена в напредналите страни и какви операции трябва да се извършат, за да се въведе тя у дома. 

Класическата модерност предполагаше, че амбициозни национални държави форсирано превеждат обидните за националния дух чуждици, било в сферата на философията, където "Weltanschauung" става "мироглед", било в сферата на техниката, където влачещото се изобретение "train" тава "влак", било дори в жаргона, когато от френско донасят "casse-toi!", което става "чупи се!". Новата стратегия на страните, които опитва да дадат някакъв шанс на гражданите си, е масовизирането на билингвизма. Всичко да е написано и на латиница, всички да могат да си изкарат боя и на английски. Бедните обаче изостават все повече от тази тенденция. Миналата година 43 на сто от хората "в тази страна" са казали, че знаят някакъв чужд език в някаква степен. От тях извадете езиците на двуезични малцинства като турското, извадете и руския, който обичаме да си мислим, че сме учили в училище. В резултат едни стават все по-глобални, други са обречени да стават все по-локални. Съпоставете получения процент (да кажем 10 за добре разбиращите английски) с над трийсет процентовата кабелизация на българските семейства. Оказва се, че милиони българи седят пред телевизорите и гледат красиви картинки, без да разбират много повече от някое "шедъп!". В това време други вече циркулират в хипер-националното пространство.