Поезията след 1944 година до наши дни. 20-те години е времето, в което българската поезия се отличава с мощни естетически конфронтации. Особеност е богатството на лирическите дискурси...

Творчеството на Далчев е образец на тъй наречената "предметна поезия", която сменя поетиката на символизма в българската литература. В нея най-често предметната образност е съчетана със силни мисловни и емоционални енергии...

Тъжна, „заупокойна” музика изтръгва Елин Пелин от пастелната болка на есента за успокоение страдащите души на своите герои от разказа „Задушница”.

В елегиите на Димчо Дебелянов индивидуалните, родовите и универсалните ценности се намират във взаимовръзка. Отправна точка е родовото чувство, изкушаващо лирическия говорител да предприеме пътуване към сакралното пространство на дома.

Текстът на стихотворението е намерен след смъртта на Дебелянов, когато самият той вече не е враг на никого, когато срещу него не може да има враг.

Разказът “По жътва” поставя основния проблем за живота и смъртта, за човешкото съществуване, но той не е разгледан като конфликт, а по-скоро като естествено отражение на света.

Разказът “Дервишово семе” на Николай Хайтов ни въвежда в сложната природа на човешките взаимоотношения.

Христо Смирненски се утвърждава като един от първите поети на града в българската литература.В неговата поезия градът е място преди всичко на социалната конфликтност и безнадеждността.

Нравственият дълг на човека в обществото е основен художествен проблем в разказа „Серафим” на Йордан Йовков от сборника „Женско сърце”. Главният герой в едноименната творба - Серафим е носител на изключително висока нравственост.

Светът на Гераците е затворено пространство: домът, полето, земеделският труд. Този космос е проектиран вертикално, като борът, донесен от светите рилски гори, е образ на дървото на живота, символ на родовата крепост......