През 1899 г. Иван Вазов публикува своя разказ в “Челопешката гора”. Той е Фрагмент от летописа му за националните изпитания – водеща тема в творчеството му.

Особено драматично е несъответствието между жалкото настояще и възвишените мечти на хъшовете.

През деветдесетте години на миналия век българските творци долавят разрушителните сили на града, който нахлува в святото и неприкосновено човешко пространство - душата..

През 1907 г. д-р Кръстев издава своята книга "Млади и стари", чиято цел е противопоставянето между "старите" от възрожденската епоха и "младите" от кръга "Мисъл".

Основният проблем на писателските художествени търсения след освобождението на България от турско робство е моралната деградация на човека.

Вечността - към нея се стреми всичко смъртно. За да я постигнат обаче, субектите трябва не само да се стремят към съвършенството, но и да се слеят с него.

Художествената импресия на лиричния детайл е характерен белег на Пенчо-Славейковата стихосбирка „Сън за щастие”.

В поетичното творчество на Пенчо Славейков има една поредица от прекрасни женски образи, чийто тънък психологизъм нарежда създателя им сред най-вещите познавачи на женската душа в нашата литература.

Последните страници на повестта придават ново измерение на заглавието. Разказът за съдбата на Македонски очертава последния паралел със стихотворението “На прощаване”.

Когато обръща поглед към своята съвременност след Освобождението, Иван Вазов я оценява от позицията на възрожденския патриотичен идеал.