Прочетете следния откъс от Пенчо-Славейковата поема „Ралица”и отговорете на въпросите след него.
Като оназ вечерница в небето
една бе в село Ралица девойка,
и цяло село лудо бе по нея.
Сиротно чедо беше тя. Отколя
замина нейний татко по гурбет –
замина, и ни вест, ни кост от него;
а майка й отведоха с дене
кахъри в гроба. Ралица остана
при леля си, и като свое чедо
я тя отгледа, - гърлицата както
отглежда своя рожба, докато
се на крила самичка тя възмогне.
От Беш бунар ли с пълни бели менци
тя привечер се връщаше с другарки,
спреваряха се кой през кой вода
да й напий; а в празник на хоро,
кой не луди до нея да се хване? –
Че модрият й поглед бе западнал,
като мъгла на всички на душата,
и мислите им все около нея
се виеха, кат сърмений колан
о кръшната й тънка половина...
„Блазе й с хубост” – казваха едни;
„Блазе комуто на честта се падне” –
обаждаха се други. А с глава
посвиваха пък трети, век живели,
свят узнали – шепнейки изниско:
„Блазе й...Ех, кабил ни край не е
на хубаво да води тая хубост.”
За Ралица залиташе най-вече
Стоичко Влаха, заможен и личен
ерген, един на майка и баща.
Но ней сърцето беше дало вест,
и тегнеше душата й към други:
примамили я бяха со дене
на Ива Бойкин ваклите очи
и думите му благи, като ранна
роса при пролет. Вреди ли невреда,
че сиромах е Иво!... Двама лика
и прилика, един за друг родени, -
един у друг залюбени не чудом.
Той беше строен явор столоват,
тя тънка, вита, кършена лоза:
лоза се окол явора обви –
около Ива Ралица девойка!
Сравнението на героинята с вечерница в първите две строфи внушава нейната: