Анализ на „Песен за човека” - Никола Вапцаров

Анализ на „Песен за човека” - Никола Вапцаров

Никола Вапцаров има съвестта на големия ходожник: в поезията той не допуска лъжа пред другите, самоизмама пред себе си. Той гледа направо в очите на живота и на смъртта. С трезвия и мъжествен поглед на бореца без сантименталност и най-важното без всякаква фалшива украса, той - и като поет – предава онова, което вижда и чува (Георги Цанев).

Едно от най-характерните произведения на Вапцаров е “Песен за човека”. То дава названието на първия цикъл във Вапцаровата стихосбирка “Моторни песни” (1940). Другите цикли в стихосбирката са “Песни за родината”.

Песента която постоянно съпътства Вапцаровия лирически човек, обикновенно зазвучава с пълна сила в критичните точки на революционната битийност. Герой на “Писмо” умира със съзнанието, че “това е песен”. В “Двубой” песента на мотора е кръв от човешкото сърце. Сходно е значението на понятието и в едноименното стихотворение “Някъде картечен лай…/песни… нещо ме удари…”(“Песни”).

Изправен пред бесилото, за героя от “Песен за човека” няма нищо по-логично и по-естествено от увереността, че

… животът ще дойде по-хубав
от песен
по-хубав от пролетен ден…

Своята песен разговор за човека в новото време, Вапцаров е построил върху непесенния принцип на диалога. На погрешната теза на дамата е противопоставена антитезата на героя. Вярата в позитивното човешко начало тържествува в творбата, но до нея се достига по неравния път на съмнението.

Всяко движение, всеки жест и реплика, всяка дума и звук имат за цел да опровергават опонентката на героя и да доказват несъстоятелността на нейната теза. Началото слага изборът на синонима “дама”. Портретът й подчертава нейното социално и езиково разноречие с действителността:

…сопната знете –
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални птоци
от ропот
и град от словесна атака.

Алитерацията на звука “р и метафоричния аналог на поведението на дамата с природната стихия са достатъчно убедителни и красноерчиви. Само човек който яростно и сърдито прекъсва опонента си, нищо не знае и нищо не желае да чуе, може така самоуверено да заяви: “Аз мразя човека/Не струва той вашата защита”

дмата “човек” на синонимно равнище влиза в диалог със самата себе си. Общото понятие “Човек във новото време” се стеснява до конкретното “насякъл съм брат си, човека”. Тези две противоположни по обем значения се сблъскват едно в друго, за да се получи един верижен взрив на словесно равнище;

Отвели тогава злодея злосторен, затворили този субект, но във затвора попаднал на хора и станал човек. Проблемът е, че с решението убиецът да бъде осъден на смърт се актуализира диалога за смисъла на живота, за основанията на престъплението, за корените на злото.

“Ставането на човек”, актуализира миналото, актуализира причините за “ставането на престъпник”.

Героят запява своята песен “бавно и тихо”. Той е щастлив от прозрението, озарен е от мисълта за бъдещето на човечеството. В тялото на престъпника вече живее другият, преродилият се човек, неговото второ аз, неговата автентична човешка същност. Метаморфозата която палачите нито подозират, нито могат да разберат. Внушението на творбата тръгва от две линии на развитие: закономерно – реалистична – на престъпника, който ще получи заслужената си присъда, и нравствено – извисяваща – на Човека с главна буква, чиято смърт ще бъде прекрасна и заедно с това трагична.

Първи и несъзнателно реагира човекът животно. В неговия “див” поглед се чете първобитен ужас от смъртта, която за другия, преродилия се човек изглежда безпредметна. Единият скача от леглото и изправен пред бездната на отчаянието, бърше рукналата пот. Другият разсъждава мъдро: “Белким се свършва със мен”. Единият ще умре, а другият ще живее чрез порива си към бъдещето. Присъдата се изпълнява сутрин, защото такава е действителната практика на затворите, но в избора на времето има голяма доза символика. И играта със съмволните значения на светлината и мрака води началото си от тук:

Мрак се в ъглите таи.
Слезна вечена двора,
а горе -
вече зарята блести.

Корелацията мрак – светлина има дълбоки корени в революционно – романтичната поезия. Поколението поети от 20-те години я използват в еднороден символно – метафоричен контекст – изтръгването на историческата нощ на човечеството и преминаването към историческия ден (метафоричното утре в “Червените ескадрони”, играта на тъмно и светло при Фурнаджиев).

Координатната схема на внушението върви по осите минало – бъдеще, горе – долу. Миналото на човека е обречено със слепотата на инстинкта на за оцеляване, с мрака на заблудата, невежеството, престъпността. Бъдещето е прояснено от разбирането за смисъла на живота, от светлината на прозрението и оптимизма.в мига когато човекът отправя духовния си взор нагоре към звездите неговата съдба подобно на стълбо го дърпа надолу към бездната на смъртта:

Човекът погледнал зората
в която,
се къпала с блясък звезда,
и мислил за своята тежка, човешка, жестока, безока съдба.

Следващата крачка, която трябва да бъде направена с осъдения за духовното му извисяване е ритуалния акт на убийството. Казано иначе - през прага на смъртта да премина в необята на бъдещето, където суровите жизнени обстоятелства, смазващи и превръщащи човека в престъпник, не съществуват, където е топло, широко и светло, като усмивката на преродилия се човек.

“Ще висна обесен” носи значеения различни от значенията на “разстрел - а след разстрела - червеи” (“Борбата е безмилосто жестока”). Двта вида смърт в тези толкова различни творби са подбрани умело с оглед на художествената задача. Пъравата е прекрачване на нещо по-добро и по-приемливо. Затова тя се родее с героично-легендарните умирания в българската поетично-митологична традиция. Достатъчно е сравнението с “И твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила”. Втората е тъжната равносметка на революционера пред лицето на смъртта, изправянето пред бездната на Нищото, трягедията на човека, лишен от религиозна вяра. Разликата може би се дължи на чисто субективен момент. В “Песен за човека” Вапцаров изследва поведението на един въображаем герой, като му приписва своя характерен исторически оптимизъм. В “Бор бата е безсмислено жестока” този оптимизъм не е в сила, защото ситуацията е друга, защото смъртта не е вече художествен афикция, а жестока за революционера, който напълно се припокрива със самия поет.

Така или иначе, въжето слага край на събитието, но дебатътза поведението на като “истеричен комплекс”, за нея разказът е ужасен, самата тя изпада в “транс”. Тя обаче за пореден път се лъже, за пореден път греши, внишава Вапцаров. Нейната “грешка” се дължи както на непознаването на живота, така и на тоталното разместване на позициите в края на поемата. Престъпникът (доколкото подобна дума изобщо е уместна за Вапцаровия човек) сякаш умира незаслужено, почти като герой, издигнал се до сферата на прекрасното. Палачите, служителите на реда и закоа изглеждат престъпници, страхуват се от морално възмездие. Затворът, символът на възмездието, “трепери позорно”. И тогава богатата буржоазна дама (несъмнено Вапцаров влага определено социално класово значение в тази дума) съвсем на място е наречена “бедната дама”. Нейният ужас от песента на човека сполучливо се свързва с “богатството”на затвора, с паниката обзела несправедливия стар свят от една възраждаща и възвисяваща човека песен, от една достойна и многозначителна постъпка пред лицето на смъртта.

Интересно е, че в дебата за новото време на заден план самия човек, неговата собствена вина и отговорност пред закона и морала. Двете драстични убийства в началото са отминати с лека ръка. На примера на дамата с братоубийството – “брат си човека” се отговаря с подобен пример – “без злоба”, “човешки”. Присъствието на “хора” в климата на осъдения само частично коригира понятието “субект” и го трансформира в “човек”. Войникът от караула, знаейки много добре за какво е осъден арестантът спокойно го нарича “брат”. И заедно с това са подхвърлени някак мимоходом “чакаш така като скот в скотобойна”, “гледал с див поглед на бик”. Обяснението за подобна трактовка на човешката отговорност трябва да се търси в общия мирогледен и идейно-художествен смисъл на Вапцаровото разбиране за човека и времето, за човека и историята, което варира от “какво тук значи някаква си личност…когато милионите възкръсват” до акцента в/у социалното и до представата за многоликия, усложнен лирически “аз”, разселен в различни точки на земнто кълбо, който е нееднороден и противоречив, но е безспорният положителен герой на епохата, носителят на хуманизма и прогреса. (“Двубой”) Не бива да се забравя характерното за Вапцаров преосмисляне на поятията, тяхното разделяне на “живота преди” и “живота в бъдеще”, Бългаия, земята на фашистите опасана по Беласица с телени мрежи, и България, земята на народа, земята без граници; човек престъпник, доведен от мизерията до нивото на примитива, и човек, озарен от новите идеи на времето, творец на собствената си съдба и на историята.

Разгледана в аспекта на стихотврението “Песен за човека” Вапцаровата вяра в бъдещето изглежда непоклатима, защото се основава на познаването на социалните механизми, на причините и следствията в човешкото поведение на социалната ограниченост на човека. Рефренът “Не бойте се деца, за утрешния ден” е не само поетическа мечта. На Яворовата драматична разколебаност и скептицизъм в “Деца, боя се зарад вас” (“В часа на синята мъгла”) Вапцаров отговаря с исторически оптимизъм който може да е уязвим, може да е оспорим, но е плод на един безспорен личностен избор, на една забележителна гражданска, житейска и философска позиция.