Анализ на "Борба" от Христо Ботев

„БОРБА” - ХРИСТО БОТЕВ

(идейно-естетически анализ)

Особеното личностно, вътрешно-психологическо състояние на лирическия герой от финала на стихотворението „В механата” прераства в естествена, наситена с трагичните видения за същностните корени на българското предателст­во, художествена среда за изява на лирическия „АЗ” в поетическото пространство на Ботевата „Борба”.

Семантиката, скрита в заглавието на творбата, носи белезите на една „застинала динамика”, на прекъснат полет. Възправящ духовен ръст, наци­оналният личностен „АЗ” сякаш гради мисловния „неръкотворен” паметник на своя човешки бунт. Статиката на прекъсната поривност е заменена с експресивната динамика на мисълта, която има агресивно задълбочена низходяща градация в психопространството на „А3”-а:

В тъги, в неволи младост минува кръвта се ядно в жили вълнува.

Вълнението на мисълта минава като трагичен трепет през настоящето на българина, който мо­же да открие истината за своята екзистенция в емоционалния регистър на доброто и злото, чиято нравствена светлосянка откриваме полюсно про­тивопоставена в двете характеристики на българ­ската национална трагика:

1.      Фолклорната представа за ада на човешката душа

и

2. Библейските хипнотични видения за българския национален апокалипсис.

Фолклорната представа - „кръвта се ядно... вълнува” - душата-ад в българския фолклор се конкретизира в душата-„яд”. Метафоричният ре­зонанс от пулсациите на образната смислова дъл­бина, заключена в словосъчетанието душата-„яд”, очертава семантичното поле на Ботевата философ­ска категория - „злобна ги памет”, която на свой ред смислово уплътнява динамизираните тревож­ни трепети на „високочестотната” Ботева поетич­на мисъл, осъществяваща връзка с библейското начало на човешката омраза:

...злобна ги памет често повтаря в гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек събуди!

Основните библейски нравствени категории се оказват противопоставени в един трагичен без­порядък - любов (3) - вяра (1) - надежда (2), който поставя трагичния кръст на хаоса и безверието, в чиято кръстопътна и конфликтна среща е кулми­национният миг на българската историческа съдба. Апокалипсисът се оказва не само разрушение, но и градивна, отрицателна емоционална енергия в психобездната на душата-ад, очертана от Ботев дълбините на българската национална мисъл, която изразява „злобната памет”, заключена в гърдите на песенния фолклорен герой, който се слива с лирическия „АЗ” на поета в търсене на кра­сивия - прекъснат грубо от действителността -мисловен полет на истинското, бунтовно, творческо начало на българина.

  Три образни представи - фолклорна, библейска и социално-историческа - за съдбата на българската душевност очертават художествените па­раметри на съня - като метафорично, поетично измерение на историческия резонанс от библейс­ката по нравствена дълбочина национална трагика. Пътят към Голгота за българина се оказва път към собствените предатели, път към душата на човека до теб, където може да срещнеш рецидива на на­ционалното предателство - този път класифицирани от Ботев като „злобна ги памет често пов­таря”.

В дълбините на душата се раждат черните мъртви обеми на тежкия, „пиянски” сън, изплакан от ли­рическия герой във „В механата”, но резониращ трагично в психологичните измерения на българската национална самоличност: „Свестните у нас считат за луди”

Съзнанието - мъчително пречистено - преминавало през греха и националното предателство възкръсва като плаха надежда за себепознание, като народна свяст, която на мястото на библейс­ката, апокалиптична омраза ще съгради храм на възкръсналата любов на българина. Но в мига, в който националният личностен „АЗ” ще познае се­бе си в разбунената свяст на своя съвременник, идва прозрението за историческото повторение  на националната съдба на българина като трагичен резонанс на извършен, но неизкупен грях. Този път наказанието е безмилостно. Човекът с пречистено опростено съзнание от безкрайното, вечно повторение на греха, като национално предателство, е обявен за луд. Светлината на блесналата природна свяст по­мръква. Идва механизмът на робското бездуховно монотоние, когато „злобна... памет често повтаря” и напомня за лудостта на стореното през дългите векове на тежък „пиянски” сън. Любовта  отстъпва място на дълбоката омраза.и ненавист. Неслучайно Ботев се опитва да промени нравствения катехизис на потъналия в трагичен унес българин. Омразата е поле за изява на потиснато, депресирано човешко съзнание. Свободната, разкрепостена, преодоляла националния комплекс личност предпочита свободата на избора, който е единствен, уникален и възможен само в нравст­веното пространство на категорията любов.

Срещу тоталната разрушителна сила на наци­оналната омраза Ботев противопоставя библейс­кото нравствено опрощение на любовта. Тази ви­сока духовност на българското национално мис­лене не може да не породи злостна вълна на отрицание. Величието на българското самосъз­нание, превъзмогнало комплекса на робската си потиснатост, провокира дребнавите страсти на от­мъщението и омразата:

Свестните у нас считат за луди!

Редом с болката възправя ръст Ботевото инте­лектуално превъзходство над бездуховното робс­ко безгръбначие на глупостта, присъща на несвободния, депресиран, зависим човек.Ботевата ирония, низходящо градирана, пре­раства в сарказъм:

...глупецът вредом всеки почита...

Смисловият обем на определението „богат” е интелектуалното противодействие на поет и лирически герой срещу безумието на националната характеристика - луди. Богатството - като разпиляна национална нравственост и добродетели, довели ни до лудостта на отцепредателството и братоубийството, е противопоставено на лудостта да познаеш отново величината на националния си дух - като интелектуално богатство и превъзходство на собствената си личност.

Ботев проследява нравственото „девалвиране” на стойностите в народната свяст:

Богат е, казва, пък го не пита ,

колко е души изгорил живи,

сироти колко той е ограбил...

Насилието трагично обезценява българските национални стойности: колко е... изгорил... ;  ...колко... е ограбил.

Човешката душа се превръща в олтар на омра­зата и насилието. Любовта насилствено е прого­нена от сърцето на българина с „молитви, с клетви, с думи лъжливи”. На нейно място идва отчуждението, лудостта да не познаваш дълбините на националната си самоличност. „Мъртвешкият сън” на болната бъл­гарска душевност става реалност:

И на обществен тоя мъчител

и поп, и черква с вяра слугуват.

Ето я лудостта на бездуховното робско безгръбначие:

нему се кланя дивак учител,

и с вестникарин заедно мъдруват.

Преобърнатите национални добродетели, за­местени с тотална омраза, обезсмислят и поня­тието мъдрост. Ботевото отрицание тук носи си­лата на своего рода библейски апокалипсис. С тази разлика, че поетът предпочита пародията като по-силно духовно оръжие за борба с глупост­та на своето време:

че страх от Бога било начало

на сяка мъдрост...

Мъдрост и страх - две взаимоизключващи се понятия отричат реалността на логичен мисловен процес и доказват истината за трагичното обез­ценяване на българските национални стойности. Отмъщението и омразата превръщат хората в стадо хищници:

...Туй е казало

стадо от вълци във овчи кожи.

Ако съпоставим двете определения: „Свестните у нас считат за луди”  и „...Туй е казало стадо от вълци във овчи кожи - в условен психологичен план ще открием историческата истина за лудостта на безсмисленото отмъщение и национална омраза, изравнили в ду­ховно отношение българина със скота.

Страхът носи сложната диалектическа връзка между деструктивната сила на разрушението и без­плодната насилствена святост на деформираната, отчуждена до безразличие, народна свяст.

Трагичният диалектичен възел между разруше­ние и безсмислено съграждане на „лъжи святи” е разсечен от личното поетическо прозрение на Ботев, предрекъл липсата на исторически хори­зонт за българина, пародирайки притчовата иносказателност на библейската мъдрост:

Соломон, тоя тиран развратен,

отдавна в раят нейде запратен,

със своите притчи между светците,

казал е глупост между глупците...

Каменната мъртва застиналост на идола - тотемния знак въплътен, материализиран страх - за­лива душата на българина с пустота и мрак. Сту­деният отчужден образ на вкаменена - същест­вувала някога, но изпепелена - българска цен­ностна система от добродетели извиква от гневно разбуненото съзнание на лирическия АЗ саркас­тичния, плющящ като бич по заспалите съвести, пародиран благослов:

 Бой се от Бога, почитай царя!

 Тотемният каменен идол на българска наци­онална глупост Ботев взривява отвътре, намира историческите аналози на древна, разрушена, „окаменяла” човешка мъдрост -процес, идентичен с националните параметри на българската тра­гична лудост:

Свещена глупост! Векове цели

разум и съвест с нея се борят...

Светостта на греха и „окаменялата мъдрост” на националната мисъл изграждат трагичното психо-пространство на историческа безперспективност за българина. Той е с „окаменяла”, но вдигната за действие десница. Това е съхранената, прекъсна­та поривност като реална духовна потенция на бъл­гарския исторически хоризонт.

Статичната, мъртва неподвижност на реално съществуващ, но прекъснат потенциал за дейст­вие има свои традиции в световната история на насилието:

Светът, привикнал хомот да влачи,

тиранство и зло и до днес тачи;

Светът и българската национална душевност ста­ват съизмерими в трагичната покруса за нравст­вено девалвирани общохуманни човешки стой­ности:

... тежка желязна ръка целува,

лъжливи уста слуша със вяра...

Каменният студен идол на страха и отчуждени­ето в по-новата история на човешката цивилиза­ция е заменен с желязното - безгранично като апо­калиптично зло - насилие над свободата на чо­вешкия дух като „разум и съвест”.Съграденият олтар на омразата, страха и отмъ­щението в душата на българина с „молитви, с кле­тви, с думи лъжливи” разкрива вълчата същност на националноисторически морал с обществено афиширан страх, чийто външен атрибутивен знак откриваме не само в униформата-белег: „стадо от вълци във овчи кожи”, но и в социалното по­ведение на българина:

...мълчи, моли се, кога те бият,

кожата да ти одере звярът,

и кръвта да ти змии изпият,

 на бога само ти се надявай…

 Българската национална екзистенция, лишена от перспектива, се превръща във външна, атрибутивна, знакова функция на апокалиптичното же­лязно насилие над човешкия дух. Животът на бъл­гарина - безсмислен и безнадежден - сам пре­раства в тотемен апокалиптичен знак на трагично прокълната национална екзистенция. Гигантски хиперболизираният, метонимичен знак: „кожата да ти одере... ” е съизмерим с реално изживя­ната като физическо и духовно насилие болка по загубеното през вековете интелектуално богатст­во като разрушено национално превъзходство от отрицателните енергии на настанилия се в храма на българското достойнство звяр. Изворите на национално духовно благородство пресъхват. Омразата и злото, фолклорно олицетворени в пе­сенния образ на коварството и предателството -змията, гасят родолюбивия пламък на национална и лична човешка гордост:

... кожата да ти одере звярът

и кръвта да ти змии изпият...

Българската национална идентичност е заменена с безсмислената марионетна функция на сту­дения каменен тотемен идол на страха, с глупавия национален нихилизъм и историческото „късогле­до” безразличие към вопъла на човека до теб.Звярът, съградил олтара на омразата в душата на българина, сякаш нашепва в молитвен „мърт­вешки сън”: „на бога само ти се надявай... ” и внушава сред хипнозата на понесена болка в народната свяст - лудостта на родовата забрава:

„Боже, помилуй - грешен съм ази”.

Българинът, приел идеята за греха, но не като библейско, а като национално единоначалие и из­вор на „зло безконечно” - сякаш признава гре­ховната „вълча” същност на родовия си корен, с което оневинява насилието и вечното зло:

Думай, моли са и твърдо вярвай -    

бог не наказва, когото мрази...

Вяра в омразата - това е новият нравствен катехизис на „съгрешилия българин” който ще, изкупи греха на предците с твърдата, жестока вяра в бога на омразата и отчуждението. Превърнал се­бе си в марионетен, атрибутивен Знак на вълча същност и вечно апокалиптично разрушение, чо­векът и светът се изравняват в общия ход на „зло безконечно”:

Тъй върви сватът! Лъжа и робство

  на тая пуста земя царува!

         Черно-бялата контрастна гама на греха и изкуплението е затвореният вечен кръг на отчуждение,омраза и отмъщение - психопространството на „сън мъртвешки”, където денят и нощта губят реалните си граници и в тяхното аморфно безлико сливане откриваме тайния космически знак на категорията време,която няма минало и се движи само към бъдещето, за трагично загубена национална идентичност. Предупреждението идва от дълбините на разбунена родова памет.Вълчата същност на българската душевност отрича високата нравственост на библейските ка­тегории вяра, надежда и любов като вечна пречистваща духовна сила.Отчуждението във вечния кръг на българското „зло безконечно” ражда не любов, а омразата-неверие, отмъщението-безнадеждност.Вечна е не целебната духовна светлина на любовта, вярата и надеждата, а мракът, вечната нощ на кървавото, грешно духовно пространство на българската национална съдба, на царството на трагично разпокъсаната българска национална духовност.Отчуждението, омразата и отмъщението отне­мат светлината на българския дух, градят тъмното безнадеждно пространство на греха като вълча същност на:   

...това царство кърваво, грешно,

царство на подлост, разврат и сълзи,

           Полетял стремглаво в своята скръб безконечна към ада на българската душевност, Ботев взривява тъмната греховна глъбина на българина с отприщената неукротима светлина на поетичната си мисъл, „режеща” неистово националното съзна­ние с блясъка на възвърната вяра в потенциални­те възможности на българина сам да понесе надеждата за борба:                    

Кипи борбата и с стъпки бързи

 върви към своят свещени конец...       

 Светлината на личния избор става обещание за светло бъдеще. Поет и народ излизат от мрака на тъмната робска нощ, направили своя залог за красиво, жертвено бъдеще като послание към поколенията:

 Ще викнем ние: „Хляб или свинец !”