Борбите на българския народ против турското владич

Завладяването на българските земи от османците (1393 – Търново; 1396 - Видин), се дължи на комплекс от сложни и противоположни процеси, които протичат в обществения живот на балканските християнски държави, от една страна, и на Османската империя, от друга. Докато към средата на ХІV в. в балканските държави се разраства сепаратизмът, османските турци се оказват в стадий на установяване на силно централизиран модел на обществено устройство, а тяхната полуномадска държава акумулира мощен експанзивен потенциал. Докато владетелите на отделнте балкански държави разполагат с малочислени войскови формирования, османците настъпват с многочислени военни отряди, упоени от възмжността за добиване на богата плячка и стимулирани от ислямския фанатизъм. Опитите за създаване на антиосманска коалиция идват прекалено късно и не дават резултат.

     Преките последици от падането на България под османско владичество засягат всички сфери на живота на българския народ, на неговата материална и духовна култура. Разорено е селското стопанство, разрушени са много градове и крепости. Убийствата, грабежите, миграционните процеси предизвикват обезлюдяването на обширни области. Чувствително намалява демографският потенциал на българите. Социалният статус на българското население е изравнен и то е превърнато в общност със статут на “рая”, т.е. стадо без никакви права, обособено в отделна религиозна общност. Българите нямат достъп до държавното управление на Империята и са принудени да търпят тежкото данъчно бреме.  Прекъснати са връзките на българското общество с неговото минало, унищожени са държавните и църковните институции, обезвредени са физически и морално аристокрацията и интелигенцията.

          Посредством различни форми и методи се налага непрекъснато противопоставяне в икономическия и обществен живот на Империята. Някои от тях са естествени, стихийни форми на селско недоволство срещу феодалния ред и държава (бягство на селяни от феодални именя, неизплащане на данъци и реквизиции, убийства на представители на данъчната власт и спахии, бунтове и др.). Друга форма на протест е хайдушката дружина, която по структура и методи наподобява европейски движения от това време, но има специфични за балканските условия цели. Въстанието обаче е най-категоричната форма на антиосманска съпротива.Негова водеща идея е възстановяването на българската държавна независимост.Антиосманската съпротива на българите за времето ХV-ХVІІ в. е сложен процес, който протича през различни етапи с превес на различни форми на съпротива. Проф. Ц. Георгиева определя три периода в антиосманската съпротива на българите. Първият обхваща времето от падането на Българската държава под османска власт в края на ХІV в. до средата на ХV в. Вторият период трае от средата на ХV в. до осмото десетилетие на ХVІ в., а третият – от 80-те години на ХVІ в. до началото на ХVІІІ в.

     Първият период на антиосманската съпротива на българите се характеризира с три главни особености. Преди всичко неговото начало е различно за отделните български територии – докато българите от Видинското царство губят свободата си през 1396 г., тези в Тракия са под османска власт най-малко от 25 години по-рано. Това обяснява до голяма степен и локализирането на активната българска съпротива именно в северозападните български земи. Друга особеност е, че все още е действена, макар и силно намаляла, главната обществена сила в Българското средновековие – аристокрацията. Третата характерна черта на този период е свързана с вътрешното положение на Османската държава, която все още се намира в процес на стабилизация.     Пленичеството и последвалата смърт на султан Баязид І предизвиква единадесетгодишна междуособица за престола между неговите синове Сюлейман, Мехмед и Муса. Междуособните войни са съчетани с бунтове в малоазийските османски бейлици, повечето от които възвръщат независимостта си.

          През 1404 г. унгарският крал Сигизмунд, сръбският деспот Стефан Лазаревич, босненският крал Остоя и влашкият войвода Мирчо Стари създават антиосманска коалиция. Към нея при различни комбинации в периода 1404-1413 г. се присъединяват синът на цар Иван Шишман – Фружин и синът на Иван Страцимир – Константин. В едно писмо на крал Сигизмунд до бургундския херцог Константин е наречен император, което косвено говори, че Сигизмунд силно разчита на неговата помощ.     Всички участници в коалицията обаче имат свои интереси и планове, които ги противопоставят един на друг и водят до наличието на активни военни действия единствено от страна на влашкия войвода Мирчо Стари и българския престолонаследник Константин, които през 1406 г. преминават р. Дунав и превземат Силистра, а според някои историци – и цяла Добруджа. Изглежда обаче българското участие е слабо, а и до същесвени изменения на политическото статукво на Балканите не се стига.

     През 1408 г. антиосманската коалицията се активизира и българите, начело с Константин и Фружин, организират въстание, което остава в историята като първо българско въстание под османска власт. То е първият сериозен опит на българите да възстановят своята независимост. Двамата князе се стремят да привлекат на своя страна унгарска, сръбска, влашка и албанска помощ. Недалновидността на християнските владетели обаче дава възможност на султан Сюлейман да организира войските си и в крайна сметка – да потуши въстанието. Действията на Константин и Фружин са последният опит на средновековната българска аристокрация да избави българите от османската власт.

     След прекратяването на междуособиците от Мехмед І (1413-1421) започва продължителният възход на Османската империя. Тя отново продължава завоевателните войни в посока към Централна Европа. През 1439 г. се състои т. нар. Флорентински събор, на който между Полша и Унгария се сключва уния, задължаваща полският крал Владислав ІІІ Ягело да поеме унгарския престол. Целта на унията е да се обединят усилията на двете държави в борбата срещу османските нашественици. В началото на 40-те години на ХV в. трансилванският войвода Янош Хуниади успешно отразява няколко османски завоевателни похода към неговите земи. Създават се реални предпоставки за обединяване на християнските сили. На 1 януари 1443 г. папа Евгений ІV издава специална була, с която дава благословията си за организиране на поход срещу неверниците.  През лятото на 1443 г. в град Смедерево започва да се събира кръстоносна войска. Около 25 хиляди унгарски, полски, френски и немски рицари, чешки хусисти, както и сръбските отряди на Георги Бранкович, се насочват към Балканите. Основната им цел е да стигнат Одрин и да прогонят завоевателя в Азия. Кръстоносната армия, начело на която застават Владислав ІІІ Ягело и Янош Хуниади, се отправя през р. Дунав към балканските земи. В сраженията при Алексинац и при Ниш те нанасят поражения на османската армия, след което по думите на Хуниади към тях се присъединяват българи, сърби, босненци и албанци. След тези победи войските на Янош Хуниади, подкрепяни от български отряди, достигат София. Опитът да продължат по-нататък обаче е осуетен от тежките зимни условия, които принуждават кръстоносците да се оттеглят. Османският султан Мурад ІІ (1421-1451), който има сериозни проблеми в Анадола, е принуден да предложи мирен договор на рицарите. Той се сключва в Одрин за срок от 10 години. Така завършва “дългият поход”, наречен така от съвременниците му, поради дълбокото навлизане на кръстоносната войска в балканските територии.

    Военните успехи и ангажираността на османците в Анадола са мотивите за втория поход на Владислав ІІІ Ягело и Янош Хуниади през следващата година – 1444-та. За да избегнат планинските проходи, те се спускат по р. Дунав до Оршова. Към тях се присъединяват 4 хиляди бойци на влашкия войвода Влад. Венеция и Генуа обещават на папата да изпратят флот, който да блокира Проливите и да не позволи прехвърлянето на турски войски от Мала Азия в Европа. Заедно с това двете републики обещават, че при Варна техните кораби ще посрещнат кръстоносната войска и ще я пренесат в Източна Тракия. Ето защо от Никопол тя се насочва към Варна, където остава за около месец, подпомагана активно от българското население. Обещаната блокада на Проливите обаче закъснява и Мурад ІІ успява да прехвърли от Мала Азия 100-хилядна войска, която през Тракия се отправя към Варна. Тук на 10 ноември 1444 г. се разиграва сражение с решаващо значение за съдбата на балканските народи. Първоначално християните имат успех, но след необмислена атака на 18-годишния Владислав ІІІ, която му коства живота, настъпва объркване. То решава сражението в полза на османците, които се организират и преминават в настъпление. В боя загива и кардинал Юлиян Чезарини, а Янош Хуниади успява да се спаси с малък отряд. Владислав ІІІ Ягело посмъртно е наречен “Варненчик”.

     По време на двата похода българското население масово участва в подкрепа на християнските войски. Доказателство за това е фактът, че след битката при Варна 12 хиляди българи са принудени от османските репресии да емигрират във Влашко.     Битката при Варна има съдбоносно значение за българския народ. От този момент османските турци придобиват пълно надмощие в Европейския югоизток, формализирало се с превземането на Константинопол през 1453 г.

     През втория период на антиосманската съпротива на българите доминират пасивните й форми. Своеобразна съпротива срещу османската власт се явява и обновяването на манастирите и укрепването на българското народностно самосъзнаниние. Активна форма на антиосманска съпротива през този период е хайдутството.

     Съпротивата срещу насилствената ислямизация на българите се проявява в две основни насоки. Голяма част от тях само привидно и формално приемат исляма, продължавайки да се чувстват християни. В своята същност това е форма на скрита и пасивна съпротива срещу османците. Завоевателите реагират с жестоки санкции срещу всички изяви на това т. нар. скрито християнство. Българите се противопоставят и на една особена форма на насилствена ислямизация – кръвния данък. Те крият своите синове, обезобразяват ги, женят ги в детска възраст и др. Други българи дръзко отказват да приемат исляма, за което са подлагани на мъчителни изтезания и смърт. Християнската църква ги обявява за светци-новомъченици. Най-известни сред тях са св. св. Георги и Никола Нови Софийски (загинали мъченически за християнската вяра в София съответно през 1515-та и 1555 г.).

     Неоценимо значение за запазването на българщината през ХV-ХVІІ в. има дейността на българските монаси-свещеници. Най-значими духовни центрове на българите през Късното Средновековие са Рилският, Кратовският, Кремиковският, Драгалевският, Бачковският и други манастири.

     Хайдутството е най-масовата и трайна форма на антиосманска съпротива през периода ХV-ХVІІ в. Хайдутството възниква като форма на лично освобождаване от установения ред, който по множество причини е непоносим за българския поданик. С течение на времето “личният елемент” в хайдутството избледнява и то започва да придобива смисъл на масова съпротива на българите. По принцип хайдутството има стихиен и локален характер. Обикновено хайдушките чети наброяват 10-15 човека. Рядко те се състоят от повече от 100 души, а през ХVІІ в. има данни за възникването на някои обединения от по няколкостотин хайдути. Хайдушките дружини се ръководят от войвода, избран чрез вишегласие. Важна роля в хайдушката общност играе знамето, което се носи от втория човек в дружината – байрактаря. Четите се отличават със строга дисциплина. През разглеждания период те са въоръжени предимно с хладно оръжие, но след ХVІІ в. масово се запасяват с пушки. Те нападат основно османски чиновници, бейове, местни аги като по-големите от тях нанасят удари и по градове и търговски кервани. В българския фолклор са възпяти делата на войводи като Чавдар, Страхил, Мануш и др.

     Третият период на антиосманската съпротива на българите e време на прелом, който се изразява в организирането на въстания, които по своите цели и характер носят белезите на национално-освободителната борба.

     Първата бунтовна акция- т.н. Първо Търновска въстание се оглавява от търновския архиепископ Дионисий Рали, никополския първенец Теодор Балина, дубровнишките търговци Павел Джорджич и братята Соркочевич. Създадена е широка конспиративна мрежа, обхващаща Търново, Русе, Шумен, Ловеч, Никопол, Преслав и Пловдив. Въстанието избухва през 1598 г. в Търново при поредното нахлуване на влашките отряди, които разбиват силистренския паша. Един мним наследник на Шишмановци е провъзгласен за български цар под името Шишман ІІІ. Освободени са Видин, Свищов, Оряхово, Плевен, Враца и десетки български села в Мизия. Въпреки първоначалните си успехи въстаниците скоро са принудени да отстъпят пред напора на османските войски. Михаил Храбри се оттегля на север от р. Дунав, а заедно с него и хиляди българи, чиито родни места са опустошени (такава е и вероятнатната съдба на ръководителите на въстанието).Убийството на охридския архиепископ Варлаам през 1598 г. и неговото канонизиране за светец дава основание да се предположи, че нишките на Първото Търновско въстание стигат и до Македония.

          От 40-те години на ХVІІ в. в българския съпротивителен процес особено активна роля започват да играят българските католици. През 1622 г. Папството създава нарочна Конгрегация за разпространение на католицизма като в българските земи център е град София. Активната дейност обаче се развива в северозападните български територии – селата Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура. Католиците в българските земи са обединени в архиепископии като с архиепископски сан са удостоени българи като Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Филип Станиславов и др. Наред с мисионерската си дейност, те пропагандират идеята и за политическо освобождаване на българския народ. Най-голяма роля сред тях изиграва Петър Парчевич. От 1604 г. роболюбивият чипровчанин непрекъснато обикаля европейските столици и пропагандира идеята за българското освобождение. Убедили се в дипломатическите му качества, австрийските императори Леополд І и Фердинанд ІІІ му поверяват важни политически мисии. Посрещан навсякъде с уважение и съчувствие, Петър Парчевич обаче не постига целта си .

     Подготовката и организацията на Второто Търновско въстание е свързана с дейността на московския патриарх Йоаким ІІІ. Неговата цел е да обедини православното население на Балканите под духовната власт на Московската църква. Начело на заговорническата организация в Търновския край застава Ростислав Стратимирович, вероятно потомък на Иван Страцимир. В Москва той се среща с патриарх Йоаким ІІІ и заедно с племенника му Савелий Дубровски през пролетта на 1686 г. се завръща в българските земи. Начало на въстанието е дадено в Търново още преди Ростислав Стратимирович да се завърне от Русия. То обхваща Търновско, Габровско, Златишко и Софийско. Скоро обаче, след тежки сражения с османската армия, въстанието е потушено, а двамата водачи се укриват в Рилския манастир, след което избягват в Русия.

     През 1688 г. австрийските войски навлизат дълбоко в балканските територии. След превземането на Оршова, в което участват български отряди под предводителството на Георги Пеячевич и Богдан Маринов, през септември пада и Белград, което е сигнал за въстание. Жителите на Чипровци, Железна, Копиловци и Клисура, организирани във военни отряди, начело с братята Иван и Михаил Станиславови и Лука Андрейн се вдигат на бунт. Скоро към тях се присъединяват и поелите управлението Георги Пеячевич и Богдан Маринов и успяват да превземат град Кутловица. За по-нататъшни военни действия въстаниците очакват настъплението на австрийците, но те се отправят на юг под предлог, че северозападните райони са разорени и не са сигурен тил. Срещу българските въстаници е изпратен корпусът на унгарския граф протестант и турски съюзник Тьокьоли. През октомври той обсажда Чипровец и успява да сломи съпротивата му. Оцелелите въстаници бягат във Влашко, Банат и Трансилвания.

     Репресиите върху българите от северозападните райони не намаляват българската подкрепа на продължаващите военни действия на австрийците. Георги Пеячевич с отряд от 600 души участва в превземането на Ниш, Видин, Белоградчик и Берковица. Хайдушкият войвода Страхил идва с идва с дружината си от Пазарджишко и участва в сраженията за Ниш и Кюстендил. Селското население от югозападните райони се обединява под въстаническите знамена на хайдушкия войвода Карпош. Той овладява Крива паланка и Куманово, прогонва османците и се подготвя за по-нататъшна съпротива. През октомври 1689 г. Карпош посреща австрийците в Прищина с войска от около 5 хиляди души. Император Леополд І му изпраща княжеска шапка и го удостоява с генералски чин. Въстаниците превземат Скопие, но след това австрийците напускат региона и  Карпош е принуден сам да продължи борбата. Срещу него е изпратена 18-хилядна османска армия и татарски отряди. В тежка битка при Крива паланка Карпош е пленен и убит в Скопие. С нови репресии въстанието е потушено.Въстанието на Карпош от 1689 г. е последната значителна проява на антиосманска съпротива в периода ХV-ХVІІ в. Като цяло българският съпротивителен процес през първите три века на османско владичество има силни и слаби страни в зависимост от резултатите, средствата и идеологическата си рамка.

     Историята на балканските народи показва, че гърци, сърби и българи се освобождават от османско владичество в резултат на неуспешни войни на Портата с чужда сила – Русия. Обществените и материалните възможности на българския народ да постигне самостоятелно освобождението си се оказват недостатъчни дори във връхната изява на българската национално-освободителна борба – Априлското въстание от 1876 г. Като цяло българската антиосманска съпротива през ХV-ХVІІ в. се отличава със стихийност, а петте български въстания избухват в пряка връзка с войните на Османската империя с европейските държави. Постепенно българите започват да свързват надеждите си за политическо освобождение с Русия.