"ЗИМНИ ВЕЧЕРИ" - ХР. СМИРНЕНСКИ - АНАЛИЗ

Смирненски открива за нашата поезия социалната драма на големия град, социалната безизходица на пролетаризиращата се беднота. Бидейки поначало поет на града, със споменатата поредица от стихотворения, той дава най-точната диагноза на социалните му язви. И в тоя смисъл споменатите социални стихотворения са от ония постепенни “натрупвания” на ново идейно-естетическо качество, които   отвеждат Смирненски до шедьовъра на социалната тема в поезията му-”Зимни вечери”.

В идеен план “Зимни вечери” е най-полифоничната творба на Смирненски. Тя е изградена според традициите на символизма. На фона на тъжната природна картина-зимна вечер,оприличена на "черна гробница", в която сградите "гледат зловещо със стъклени очи", а дърветата са като призраци, лирическият герой върви край хижите на беден квартал и "надниква" в техните прозорци, за да разкаже за голямото социално страдание:

“Вървя край смълчаните хижи

в море непрогледна мъгла,

и вечната бедност и грижа

ме гледат през мътни стъкла.”

В цикъла  наистина има многогласие, портретна галерия на беднотата. Тази галерия от образи,които намират своето обобщение води единствено и само до налагането на основната идея,че битието за малките хора от тълпата и социалните аутсайдери изтича  безнадеждно.  Тук е образът  на работника- пролетарий, който е абсолютно отчаян от невъзможността да се изхранва с труда си и е деградирал, удавяйки мъката си в пиянство:

“Завърнал се в къщи-безхлебен,

пиян пак-бащата ругай:

и своя живот непотребен,

и своята мъка без край.”

Продължение на образа на стария музикант ее образът на несретника-слепия старец, който се грижи и за сираче:

“Той е-слепия старик се връща,

с него натоварено дете,

потопени в хаоса намръщен

бавно, бавно се разтапят те.”

"Жълта гостенка" е отново и смъртта- в образа на болестта на бедността-туберкулозата-”жълтия” социален бич. Тя отнема неизживяни години на млади хора и деца,родени в това тежко историческо време,обречени на смърт:

“Сред стаята ковчег положен,

в ковчега-моминско лице,

и жълти скръстени ръце

у дъсченото черно ложе.”

Тук са отново и братчетата на Гаврош - най-невинните жертви на социалната нищета-малките невръстни деца, които дори не могат да осмислят причините за трудното си и нерадостно битие:

“А спрели за миг до фенеря,

чувалчета снели от гръб,

стоят две деца и треперят,

и дреме в очите им скръб.”

В цикъла "Зимни вечери" на Смирненски открито се налагат обликът на опредметената делнична действителност, грубото лице на смазващото ежедневие, безпощадният лик на социалната неправда, драмата на страдалческата човешка участ. Всичко красиво и стойностно е обречено:

"А бликат снежинки сребристи,

прелитат, блестят кат кристал,

поронват се бели и чисти

и в локвите стават на кал."

 Същевременно, чрез символичния образ на циганите-ковачи,   безкомпромисно се загатва за бъдещия човешки протест, натрупаният разрушителен гняв, изчерпаното обществено търпение. "Зимни вечери"  се превръщат в могъщ израз навярата в свършека на социалното зло В пета част от цикъла Смирненски внушава  идеите си знаково и чрез сетивност. Залагайки на основни символи, авторът  чува звън и определя времето- полунощ. Полунощ е разделът между нощта и утрото, време на тъмните сили, но и време на първите петли, които известяват началото на новия ден. Полунощ е времето за всички онеправдани герои на Смирненски- точно в този исторически момент те трябва да решат как да променят съдбата си и имат ли смелост за това:

"Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.

Полунощ ли е пак?"

Години по-рано друг български автор си служи с мото от народна песен и задава въпроса:"Дали се зора зазори или се две нощи смесиха?"/Ботев/.Явно е, че Смирненски търси някаква подсъзнателна връзка с турското робство и събуждането като метафора на възрожденските ни автори, но при него се разчита и на символната естетика, защото хората не спят дълбокия сън на примирението, а по-скоро са обречени на страдание,за което няма конкретен виновник освен новото, модерно време.

Тази панорама на социалната трагедия-цикълът "Зимни вечери"- с тъй осезаемо присъстващите в нея конкретни образи-акценти е единствената в жанра на социалната поезия в българската лирика. Сезонът е зима-отблъскващ, студен, неуютен-хората сякаш са обвити в сняг и скреж и ъвпросът "Полунощ ли е пак?" може да бъде тълкуван като въпрос "Кога ще настъпи утрото?" или "Кога ще настъпи пролетта?". Защото и утрото, и пролетта са надежда, а зимата е безнадеждност. И това е един от обикнатите символи в поетиката на Смирненски. Естетическият ефект на осмислянето й дължи уникалността си на избирателния подход на Смирненски към пластичния репертоар на символизма и особено на вкуса му към контрасно редуване на пейзажни изображения и реалии от бита. А пета част в цикъла е своеобразна ретардация- сетивен пейзаж