“Времето – рушител”

“Времето – рушител”

(есе)

    Протягам ръка…бавно и нежно дланта ми обхваща прашната брава на врата, зад която се крие много!Плахо, лека-полека я натискам, изведнъж от дълбоката тишина се чу: “щрак!”. Този шум породи в мен чувство на страх и невероятното желание на избягам. Подскочих от уплаха! Вратата бе отворена…стоя на прага, не смееща да престъпя напред, ала нещо силно ме призовава. Страх ме е! В момента, в който направих крачка напред аз бях вътре…плахо затворих вратата, беше ме страх – ами ако не мога да изляза?! А сега на къде?! Толкова пътища бели само пътят от тук е чер. Нищо не чувствам,  само знам, че не усещам крайниците си, все едно духа ми бе напуснал тялото ми от страх. Призовавам за помощ здравия си разум, но той е зает да разсейва несигурността, която ме притиска – сама съм! Не смея да се обърна лице в лице с действителността. Объркана съм, не зная какво да правя! В момента само имам нужда от съвет дали да продължа напред и да позволя на съдбата да види пребледнялото ми от смут лице или да се върна отново към действителността – старият ми скучен живот, в който не присъстват такива проблеми, всичко се редува в един безкраен кръговрат – да скучно, но сигурно! Сега за пръв път в краткия ми житейски живот съм изправена пред така неразрешима дилема.

   Изведнъж от нищото съзнанието ми изкрещя: “Остани!” – това бе заповед, защото в такъв момент на несигурност и страх разумно би било да послушаш вътрешния си глас, понякога интуицията помага. Но тук присъства един елемент “понякога”, който ме притеснява. Веднага си задавам въпроса “ами ако сега ме предаде?”. А защо трябва да рискувам, това ли е единствения начин да избягам от самотата, която ме подтиска?

   В момента съм на прага на двете крайности, тласкана като топче пинг - понг аз преминавам от едната страна на вратата, където се крие монотонния живот, а от другата където съм аз сега – неизвестността, а именно това е нещото, което повдига адреналина ми и прави този кратък  момент от живота ми различен. Правя кратка характеристика на двете ценности … опитвам се да определя техните плюсове и минуси, за да отсея верния път, но черното було от излишна тревога е закрило хоризонта и не мога да прогледна!

   Това бе стая забравила аромата на парфюма ми, а стени не помнещи  гласа ми – нелепо е нали? Тази мисъл още повече ме обърква …стоя като скована. Тялото ми не издава признаци на жива плът. Въпрос след въпрос се редува в мислите и съзнанието ми … и не мога да смогна да отговоря. Това, което се случва с мен в момента едва ли има логично обяснение, защотото това все пак е само една стая!

   Сега само остава да се обърна към съдбата, която зловещо ме призовава. Поемам дълбоко въздух, за да събера енергия в сетивата си, глътка кураж,  стискам силно юмруци – единствената ми защита в момента … и се обръщам рязко с гордо вдигната глава. Все едно някой ме чака там насреща, а аз правя всичко възможно да го заблудя, че съм силна, а не се замислям, че страха и безверието обладават мислите и чувствата ми и всичко това е изобразено във влажните ми очи, готови да ме предадат при най-малкия странен шум.

   Изведнъж от гробната тишина, тъкмо мислейки си, че всичко е наред прелетя бял гълъб от перваза, който разцепи зловещата тишина. Сякаш бе изпратен нарочно да ме дразни с неограничената си свобода под крилете и да ми напомни каква свежест блика вън. Шумът, който породи  дразнителят ме накара да подскоча от уплаха и да задействам защитните си реакции като пристъпя крачка назад. Явно птицата бе усетила напрежението в стаят и реши да избяга – ето, че отново съм сама насаме със тишината. Бързам да се успокоя с мисълта, че това е една птица и няма място за тревога, като избягвам факта, че в момента тя е може би по-силна от мен самата.

   Докосвайки се до всеки един предмет от тази стая той ми навява спомени … красиви спомени – именно това ме натъжава. Ставам нервна, непознати чувства обладават мислите и чувствата ми. Атмосферата ме задушава! Опитвам се да бъда смела, като преодолея страха си – правя го като не се заслушвам в тишината, която ме натъжава. Непрекъснато в съзнанието ми се повтарят синонимите: “тишина”, “самота”, “тъга” едва сега си давам сметка колко ми е тежко на душата …

   Лягам на леглото, на което преди години съм спала … затварям очи и пред съзнанието ми като на филмова лента изплуват ярки спомени, казвам си: “все едно беше вчера!” Невероятно – колко могъщо е времето, способно да заличи миговете на радост и щастие – непростимо е! Чувствам се нелепо, не зная какво ми е на сърцето, смесени чувства се преплитат в него. Питам се: “нормално ли е една стая да повлияе така на психиката ми?”. Навярно спомените са по-силни от моята духовна сила.

   Лежа на леглото … със затворени очи – не искам да ги отварям, така ми е добре! Искам да се посветя изцяло на този вълшебен миг, защото в момента тишината ме прави истински жива и щастлива. Ето, че две почти незабележими сълзи се стекоха по бузата ми и попиха в пухкавата розова възглавница. Това бяха сълзи не от мъка, а от щастие и радост, защото разбрах и осъзнах, че не съм сама, а с най-красивата компания, която времето никога няма да може да отнеме – споменът. И знам, че винаги, когато влизам в тази стая аз ще си спомням както за този миг, така и за всички прекарани тук! Ще си спомням как всяка сутрин кучето на двора ме събуждаше с пискливото си гласче, след като види ранобудния ми дядо да му носи хляб. Ще помня вечната физиономия, сълзите от щастие, искрената прегръдка, знак на вечна любов, грижите и вниманието с което ме обсипва баба като ме види на прага и това се повтаря всеки път … като за последно. Ще помня задимените кафенета, в който съм прекарвала толкова много време с приятели на маса … споделяйки радост и невероятна близост. Те са хората, който ме крепяха!   

   Улицата на която живея е толкова тиха, а когато бях малка кипеше от живот. Но хората някак си започнаха да “изчезват”. И тук стана тъжно. Може би и аз скоро ще си тръгна, но никога няма да забравя тази улица, къщата, стаята в която живея, защото те ме научиха да се справям когато съдбата ме изправи на кръстопът. Ето, че след всичко това една прекрасна усмивка се появи на лицето ми и спокойствие се възцари в душата ми, тава означава, че съм преодоляла страха и съм силна! Вече се чувствам истински жива, без капка притеснение, нова пролет – ново начало. Сякаш тия две сълзи заличиха буцата от тревога, която бе застанала на сърцето ми.

   Отварям прозореца … пролетното слънце нежно погали лицето ми, все едно се опитва да премахне следите от сълзите. Поех дълбоко въздух от чистия пролетен ветрец, който развя косите ми – това бе ново начало за мен – преродих се! Едва сега разбрах и осъзнах, че както казва баща ми: “животът е шарен, а не черно – бял” и, че след всяко зло идва добро. Именно това дава смисъл на живота ми – пътят на пред, който ние сами си чертаем.

   Стягайки багажа си, аз си мисля “Боже колко съм щастлива!” не мога да скрият щастието, усмивката ми ме издава. Времето на вън и състоянието на душата ми са балансирани и на двете места царува невероятна свежест и това се изразява в излъчването ми … действията ми … Няма как да не се забележи промяната! На излизане от стаята се завърна моят приятел – белия гълъб, носещ ми послание – да вярвам в доброто. Той бе дошъл да ме изпрати и да ме покани отново, но този път както си отивам – с усмивка!

Симона Николова