„БОРБА” - ХРИСТО БОТЕВ
(идейно-естетически анализ)
Особеното личностно, вътрешно-психологическо състояние на лирическия герой от финала на стихотворението „В механата” прераства в естествена, наситена с трагичните видения за същностните корени на българското предателство, художествена среда за изява на лирическия „АЗ” в поетическото пространство на Ботевата „Борба”.
Семантиката, скрита в заглавието на творбата, носи белезите на една „застинала динамика”, на прекъснат полет. Възправящ духовен ръст, националният личностен „АЗ” сякаш гради мисловния „неръкотворен” паметник на своя човешки бунт. Статиката на прекъсната поривност е заменена с експресивната динамика на мисълта, която има агресивно задълбочена низходяща градация в психопространството на „А3”-а:
В тъги, в неволи младост минува кръвта се ядно в жили вълнува.
Вълнението на мисълта минава като трагичен трепет през настоящето на българина, който може да открие истината за своята екзистенция в емоционалния регистър на доброто и злото, чиято нравствена светлосянка откриваме полюсно противопоставена в двете характеристики на българската национална трагика:
1. Фолклорната представа за ада на човешката душа
и
2. Библейските хипнотични видения за българския национален апокалипсис.
Фолклорната представа - „кръвта се ядно... вълнува” - душата-ад в българския фолклор се конкретизира в душата-„яд”. Метафоричният резонанс от пулсациите на образната смислова дълбина, заключена в словосъчетанието душата-„яд”, очертава семантичното поле на Ботевата философска категория - „злобна ги памет”, която на свой ред смислово уплътнява динамизираните тревожни трепети на „високочестотната” Ботева поетична мисъл, осъществяваща връзка с библейското начало на човешката омраза:
...злобна ги памет често повтаря в гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек събуди!
Основните библейски нравствени категории се оказват противопоставени в един трагичен безпорядък - любов (3) - вяра (1) - надежда (2), който поставя трагичния кръст на хаоса и безверието, в чиято кръстопътна и конфликтна среща е кулминационният миг на българската историческа съдба. Апокалипсисът се оказва не само разрушение, но и градивна, отрицателна емоционална енергия в психобездната на душата-ад, очертана от Ботев дълбините на българската национална мисъл, която изразява „злобната памет”, заключена в гърдите на песенния фолклорен герой, който се слива с лирическия „АЗ” на поета в търсене на красивия - прекъснат грубо от действителността -мисловен полет на истинското, бунтовно, творческо начало на българина.
Три образни представи - фолклорна, библейска и социално-историческа - за съдбата на българската душевност очертават художествените параметри на съня - като метафорично, поетично измерение на историческия резонанс от библейската по нравствена дълбочина национална трагика. Пътят към Голгота за българина се оказва път към собствените предатели, път към душата на човека до теб, където може да срещнеш рецидива на националното предателство - този път класифицирани от Ботев като „злобна ги памет често повтаря”.
В дълбините на душата се раждат черните мъртви обеми на тежкия, „пиянски” сън, изплакан от лирическия герой във „В механата”, но резониращ трагично в психологичните измерения на българската национална самоличност: „Свестните у нас считат за луди”
Съзнанието - мъчително пречистено - преминавало през греха и националното предателство възкръсва като плаха надежда за себепознание, като народна свяст, която на мястото на библейската, апокалиптична омраза ще съгради храм на възкръсналата любов на българина. Но в мига, в който националният личностен „АЗ” ще познае себе си в разбунената свяст на своя съвременник, идва прозрението за историческото повторение на националната съдба на българина като трагичен резонанс на извършен, но неизкупен грях. Този път наказанието е безмилостно. Човекът с пречистено опростено съзнание от безкрайното, вечно повторение на греха, като национално предателство, е обявен за луд. Светлината на блесналата природна свяст помръква. Идва механизмът на робското бездуховно монотоние, когато „злобна... памет често повтаря” и напомня за лудостта на стореното през дългите векове на тежък „пиянски” сън. Любовта отстъпва място на дълбоката омраза.и ненавист. Неслучайно Ботев се опитва да промени нравствения катехизис на потъналия в трагичен унес българин. Омразата е поле за изява на потиснато, депресирано човешко съзнание. Свободната, разкрепостена, преодоляла националния комплекс личност предпочита свободата на избора, който е единствен, уникален и възможен само в нравственото пространство на категорията любов.
Срещу тоталната разрушителна сила на националната омраза Ботев противопоставя библейското нравствено опрощение на любовта. Тази висока духовност на българското национално мислене не може да не породи злостна вълна на отрицание. Величието на българското самосъзнание, превъзмогнало комплекса на робската си потиснатост, провокира дребнавите страсти на отмъщението и омразата:
Свестните у нас считат за луди!
Редом с болката възправя ръст Ботевото интелектуално превъзходство над бездуховното робско безгръбначие на глупостта, присъща на несвободния, депресиран, зависим човек.Ботевата ирония, низходящо градирана, прераства в сарказъм:
...глупецът вредом всеки почита...
Смисловият обем на определението „богат” е интелектуалното противодействие на поет и лирически герой срещу безумието на националната характеристика - луди. Богатството - като разпиляна национална нравственост и добродетели, довели ни до лудостта на отцепредателството и братоубийството, е противопоставено на лудостта да познаеш отново величината на националния си дух - като интелектуално богатство и превъзходство на собствената си личност.
Ботев проследява нравственото „девалвиране” на стойностите в народната свяст:
Богат е, казва, пък го не пита ,
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил...
Насилието трагично обезценява българските национални стойности: колко е... изгорил... ; ...колко... е ограбил.
Човешката душа се превръща в олтар на омразата и насилието. Любовта насилствено е прогонена от сърцето на българина с „молитви, с клетви, с думи лъжливи”. На нейно място идва отчуждението, лудостта да не познаваш дълбините на националната си самоличност. „Мъртвешкият сън” на болната българска душевност става реалност:
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват.
Ето я лудостта на бездуховното робско безгръбначие:
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин заедно мъдруват.
Преобърнатите национални добродетели, заместени с тотална омраза, обезсмислят и понятието мъдрост. Ботевото отрицание тук носи силата на своего рода библейски апокалипсис. С тази разлика, че поетът предпочита пародията като по-силно духовно оръжие за борба с глупостта на своето време:
че страх от Бога било начало
на сяка мъдрост...
Мъдрост и страх - две взаимоизключващи се понятия отричат реалността на логичен мисловен процес и доказват истината за трагичното обезценяване на българските национални стойности. Отмъщението и омразата превръщат хората в стадо хищници:
...Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи.
Ако съпоставим двете определения: „Свестните у нас считат за луди” и „...Туй е казало стадо от вълци във овчи кожи - в условен психологичен план ще открием историческата истина за лудостта на безсмисленото отмъщение и национална омраза, изравнили в духовно отношение българина със скота.
Страхът носи сложната диалектическа връзка между деструктивната сила на разрушението и безплодната насилствена святост на деформираната, отчуждена до безразличие, народна свяст.
Трагичният диалектичен възел между разрушение и безсмислено съграждане на „лъжи святи” е разсечен от личното поетическо прозрение на Ботев, предрекъл липсата на исторически хоризонт за българина, пародирайки притчовата иносказателност на библейската мъдрост:
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със своите притчи между светците,
казал е глупост между глупците...
Каменната мъртва застиналост на идола - тотемния знак въплътен, материализиран страх - залива душата на българина с пустота и мрак. Студеният отчужден образ на вкаменена - съществувала някога, но изпепелена - българска ценностна система от добродетели извиква от гневно разбуненото съзнание на лирическия АЗ саркастичния, плющящ като бич по заспалите съвести, пародиран благослов:
Бой се от Бога, почитай царя!
Тотемният каменен идол на българска национална глупост Ботев взривява отвътре, намира историческите аналози на древна, разрушена, „окаменяла” човешка мъдрост -процес, идентичен с националните параметри на българската трагична лудост:
Свещена глупост! Векове цели
разум и съвест с нея се борят...
Светостта на греха и „окаменялата мъдрост” на националната мисъл изграждат трагичното психо-пространство на историческа безперспективност за българина. Той е с „окаменяла”, но вдигната за действие десница. Това е съхранената, прекъсната поривност като реална духовна потенция на българския исторически хоризонт.
Статичната, мъртва неподвижност на реално съществуващ, но прекъснат потенциал за действие има свои традиции в световната история на насилието:
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
Светът и българската национална душевност стават съизмерими в трагичната покруса за нравствено девалвирани общохуманни човешки стойности:
... тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра...
Каменният студен идол на страха и отчуждението в по-новата история на човешката цивилизация е заменен с желязното - безгранично като апокалиптично зло - насилие над свободата на човешкия дух като „разум и съвест”.Съграденият олтар на омразата, страха и отмъщението в душата на българина с „молитви, с клетви, с думи лъжливи” разкрива вълчата същност на националноисторически морал с обществено афиширан страх, чийто външен атрибутивен знак откриваме не само в униформата-белег: „стадо от вълци във овчи кожи”, но и в социалното поведение на българина:
...мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът,
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай…
Българската национална екзистенция, лишена от перспектива, се превръща във външна, атрибутивна, знакова функция на апокалиптичното желязно насилие над човешкия дух. Животът на българина - безсмислен и безнадежден - сам прераства в тотемен апокалиптичен знак на трагично прокълната национална екзистенция. Гигантски хиперболизираният, метонимичен знак: „кожата да ти одере... ” е съизмерим с реално изживяната като физическо и духовно насилие болка по загубеното през вековете интелектуално богатство като разрушено национално превъзходство от отрицателните енергии на настанилия се в храма на българското достойнство звяр. Изворите на национално духовно благородство пресъхват. Омразата и злото, фолклорно олицетворени в песенния образ на коварството и предателството -змията, гасят родолюбивия пламък на национална и лична човешка гордост:
... кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият...
Българската национална идентичност е заменена с безсмислената марионетна функция на студения каменен тотемен идол на страха, с глупавия национален нихилизъм и историческото „късогледо” безразличие към вопъла на човека до теб.Звярът, съградил олтара на омразата в душата на българина, сякаш нашепва в молитвен „мъртвешки сън”: „на бога само ти се надявай... ” и внушава сред хипнозата на понесена болка в народната свяст - лудостта на родовата забрава:
„Боже, помилуй - грешен съм ази”.
Българинът, приел идеята за греха, но не като библейско, а като национално единоначалие и извор на „зло безконечно” - сякаш признава греховната „вълча” същност на родовия си корен, с което оневинява насилието и вечното зло:
Думай, моли са и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази...
Вяра в омразата - това е новият нравствен катехизис на „съгрешилия българин” който ще, изкупи греха на предците с твърдата, жестока вяра в бога на омразата и отчуждението. Превърнал себе си в марионетен, атрибутивен Знак на вълча същност и вечно апокалиптично разрушение, човекът и светът се изравняват в общия ход на „зло безконечно”:
Тъй върви сватът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
Черно-бялата контрастна гама на греха и изкуплението е затвореният вечен кръг на отчуждение,омраза и отмъщение - психопространството на „сън мъртвешки”, където денят и нощта губят реалните си граници и в тяхното аморфно безлико сливане откриваме тайния космически знак на категорията време,която няма минало и се движи само към бъдещето, за трагично загубена национална идентичност. Предупреждението идва от дълбините на разбунена родова памет.Вълчата същност на българската душевност отрича високата нравственост на библейските категории вяра, надежда и любов като вечна пречистваща духовна сила.Отчуждението във вечния кръг на българското „зло безконечно” ражда не любов, а омразата-неверие, отмъщението-безнадеждност.Вечна е не целебната духовна светлина на любовта, вярата и надеждата, а мракът, вечната нощ на кървавото, грешно духовно пространство на българската национална съдба, на царството на трагично разпокъсаната българска национална духовност.Отчуждението, омразата и отмъщението отнемат светлината на българския дух, градят тъмното безнадеждно пространство на греха като вълча същност на:
...това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
Полетял стремглаво в своята скръб безконечна към ада на българската душевност, Ботев взривява тъмната греховна глъбина на българина с отприщената неукротима светлина на поетичната си мисъл, „режеща” неистово националното съзнание с блясъка на възвърната вяра в потенциалните възможности на българина сам да понесе надеждата за борба:
Кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещени конец...
Светлината на личния избор става обещание за светло бъдеще. Поет и народ излизат от мрака на тъмната робска нощ, направили своя залог за красиво, жертвено бъдеще като послание към поколенията:
Ще викнем ние: „Хляб или свинец !”
Коментари