Анализ на "Илиада"

Пър­ва пе­сен

Хо­ра и Бо­го­ве; Те­ма­та за вой­на­та и ми­ра; Те­ма­та за сва­да­та и по­ми­ре­ни­е­то

“Или­а­да” на Омир е най-ви­со­ко­ху­до­жес­тве­на­та епи­чес­ка по­е­ма от тро­ян­ския ми­то­ло­ги­чен ци­къл. Чрез лич­на­та съд­ба на ге­ро­и­те, Омир го­во­ри за обоб­ще­ния об­раз на во­и­на. Пред­ста­ве­ни ка­то пле­мен­ни во­ен­ни вож­до­ве, ге­ро­и­те сим­во­ли­зи­рат най-съ­щес­тве­но­то, най-доб­ро­то от иде­а­ла за вой­нска чест и дос­той­нство, но в съ­що­то вре­ме са но­си­те­ли на обик­но­ве­ни чо­веш­ки сла­бос­ти.

Го­ле­ми­ят кон­фликт м/у Ага­мем­нон и Ахил е ре­ал­но след­ствие от чо­веш­ки­те вза­и­мо­от­но­ше­ния, ока­за­ли се в дис­хар­мо­ния с нрав­стве­ни­те за­ко­ни на ро­до­ва­та и меж­дуп­ле­мен­на­та ети­ка. Све­тът на бо­го­ве и смър­тни се оказ­ва ед­нак­во “ан­га­жи­ран” с проб­ле­ми­те, за ко­и­то раз­каз­ва Омир. Сва­да­та м/у два­ма­та во­и­ни има скрит со­ци­а­лен сми­съл. Ага­мем­нон е вър­хо­вен вожд на гър­ци­те, Ахил пък е най-сил­ни­ят во­ин. Отне­ма­не­то на Бри­зе­и­да от Ахил е гру­бо по­се­га­тел­ство в/у не­го­во­то во­ин­ско дос­той­нство, на­ру­ше­ние на нор­ми­те на ге­ро­и­чес­кия мо­рал, спо­ред кой­то от­ре­де­на­та пляч­ка е приз­на­ние за зас­лу­ги в бит­ка­та. В об­ра­за на Ахил е пред­ста­вен бра­ни­те­ля на ре­да в къс­но­то ро­до­во об­щес­тво, за­щит­ни­ка на ра­вен­ство­то и раз­пре­де­ле­ни­е­то на бла­га­та спо­ред зас­лу­ги­те, а не спо­ред об­щес­тве­но­то по­ло­же­ние и по-ви­со­ко­то мяс­то в об­щес­тве­на­та стъл­би­ца. Гне­вът на Ахил, пре­диз­ви­кан от нес­пра­вед­ли­ва­та пос­тъп­ка на Ага­мем­нон, и от­ка­зът му от учас­тие в боя,са зав­ръз­ка на по­е­ма­та.

Омир ус­пя­ва да ин­ди­ви­ду­а­ли­зи­ра раз­лич­на­та мо­ти­ва­ция на гне­ва у цар Ага­мем­нон и вож­да Ахил. И у два­ма­та ге­рои се наб­лю­да­ва бо­жес­тве­на­та си­ла на гне­ва, но пър­воп­ри­чи­на­та за не­го е раз­лич­на.“Ши­ро­ков­лас­тни­ят” цар Ага­мем­нон не за­чи­та не са­мо ба­щи­на­та мол­ба на жре­ца Хриз, но и за­ко­ни­те на “об­що­то бла­го­”и спра­вед­ли­ва­та по­дял­ба на от­во­ю­ва­ни­те бо­гат­ства. Той се из­пра­вя с/у нрав­стве­ни­те за­ко­ни на ро­до­ва­та об­щност, зас­та­ва на пъ­тя м/у чо­ве­ка и бо­жес­тве­на­та си­ла на Олимп, не­за­чи­тай­ки же­ла­ни­я­та на жре­ца Хриз. “Огнен” е гне­вът на Ага­мем­нон как­то “ог­не­ни­те” смър­то­нос­ни стре­ли в ста­на на ахей­ци­те, из­пра­те­ни от раз­гне­ве­ния бог Апо­лон. Ага­мем­нон тряб­ва да бъ­де на­ка­зан за гроз­на­та си раз­ру­ши­тел­на страст към власт и бо­гат­ства. Та­ка Омир нав­ли­за в све­та на чо­веш­ка­та ду­ша, в ко­я­то бу­шу­ват страс­ти, по­каз­ва­щи си­ла­та и сла­бос­тта на чо­веш­ка­та при­ро­да.

За да бъ­де ре­а­би­ли­ти­ран иде­а­лът за ге­рой, ду­хов­но и фи­зи­чес­ки кра­сив, с/у Ага­мем­нон се из­пра­вя Ахил- по­лу­чо­век, по­лу­бог. Той е ху­до­жес­тве­на връз­ка м/у све­та на хо­ра­та и бо­го­ве­те, той про­я­вя­ва и чо­веш­ка сла­бост, и бо­жес­твен ра­зум при ре­ша­ва­не на спо­ра с Ага­мем­нон. Ахил е “бър­зо­ног и бо­жес­твен”. Гне­вът му е стра­шен и раз­ру­ши­те­лен, а оби­да­та- не­из­ме­ри­ма. По­сег­на­то е на дос­той­нство­то и чес­тта му на ге­рой с без­смър­тна сла­ва. Ге­ро­ич­на­та смърт е ос­нов­на­та цел в жи­во­та на древ­ния во­ин. Той се стре­ми към смър­тта. Избрал я е в име­то на веч­на­та сла­ва. За то­ва и оби­да­та, на­не­се­на от Ага­мем­нон, с нес­пра­вед­ли­во­то от­не­ма­не на Бри­зе­и­да, е без­мер­на.

Кон­флик­тът меж­ду Ахил и Ага­мем­нон пре­диз­вик­ва спор и меж­ду бо­жес­тве­ни­те пред­ста­ви­те­ли на Олимп. На­ли­це е раз­де­ле­ни­е­то как­то в чо­веш­кия, та­ка и в бо­жес­тве­ния свят. Све­тът на бо­го­ве­те пов­ли­я­ва със своя мъ­дър ра­зум вър­ху не­ук­ро­ти­ми­те страс­ти на раз­гне­ве­на­та чо­веш­ка при­ро­да на два­ма­та ге­рои, ка­то все­ки по­лу­ча­ва нуж­ния съ­вет и под­кре­па от без­смър­тни­те.

Ахил е спрян в по­ри­ва си за от­мъ­ще­ние от Хе­ра и Ати­на Па­ла­да, но са­ми­ят раз­ру­ши­те­лен акт ще бъ­де из­вър­шен от гръ­мо­вер­же­ца Зевс, дал обе­ща­ние пред май­ка­та на Ахил да на­ка­же да­най­ци­те. Бо­го­ве­те се на­мес­ват, от­мъ­ща­вай­ки за нес­пра­вед­ли­ва­та оби­да на Ахил-най-дос­той­ни­ят во­ин сред ахей­ци­те. Нес­пра­вед­ли­во е оби­ден, нес­пра­вед­ли­во са на­ка­за­ни хи­ля­ди не­вин­ни хо­ра, на­ме­ри­ли не­зас­лу­же­но смър­тта си пред сте­ни­те на троя. Прис­трас­ти­я­та на бо­го­ве и хо­ра пре­чат да се въз­ста­но­ви на­ру­ше­на­та хар­мо­ния в вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та. Во­ен­ни­ят кон­фликт се за­дъл­бо­ча­ва, враж­да­та меж­ду два­ма­та ге­рои –съ­що.  Ми­рът е да­леч, а вой­на­та взи­ма но­ви жер­тви.

В Пър­ва пе­сен на “Или­а­да” Омир не са­мо въ­веж­да те­ма­та за гне­ва и от­мъ­ще­ни­е­то, но пос­та­вя проб­ле­ма за вой­на­та и ми­ра, кой­то но­си про­ти­во­ре­чи­во виж­да­не за сми­съ­ла и це­ли­те на чо­веш­кия жи­вот.

Вто­ра пе­сен

Чо­веш­ко­то пра­во на щас­тие- по­тис­нат бунт на ду­ши­те

“Или­а­да”­на Омир е най- ви­со­ко­ху­до­жес­тве­на­та епи­чес­ка по­е­ма от Тро­ян­ския ми­то­ло­ги­чен ци­къл. В нея се раз­глеж­да те­ма­та за вой­на­та и при­ми­ри­е­то, по­ка­зан е дра­ма­тиз­мът в пре­жи­вя­ва­ни­я­та на жи­ви и за­пом­ня­щи се ге­рои, пос­та­вя се въп­ро­сът за на­ди­га­щия се глас на на­род­но­то не­до­вол­ство в пре­хо­да от ро­до­во към ро­бов­ла­дел­ско­то об­щес­тво, раз­кри­та е пред­ста­ва­та на древ­ни­те гър­ци за хар­мо­ни­чен свят и чо­веш­ко щас­тие.

Го­ле­ми­ят кон­флик­тът м/у Ахил и Ага­мем­нон в Пър­ва пе­сен на “Или­а­да” е ху­до­жес­твен из­раз на ре­ал­ни­те про­ти­во­ре­чия в ста­на на ахей­ци­те, за­дъл­бо­че­ни от на­ру­ше­на­та хар­мо­ния в чо­веш­кия жи­вот. Ма­кар и след­ва­щи ге­ро­ич­ния иде­ал на епо­ха­та, в ко­я­то жи­ве­ят, все­ки от во­и­ни­те но­си в се­бе си меч­та­та за мир­ни­те дни на своя пре­ди­шен жи­вот.

Же­ла­ни­е­то за под­виг на бой­но­то по­ле, във Вто­ра пе­сен, не прив­ли­ча ахей­ци­те. Нап­ро­тив- за мир и спо­ко­ен жи­вот жа­ду­ват ду­ши­те им и то­ва е за­я­ве­но пред бо­го­ве­те с не­у­дър­жи­мия “вик” на ко­лек­тив­на­та во­ин­ска ду­ша. Но, по­ри­вът към щас­тие и мир е спрян. Ка­то “мощ­ни пен­ли­ви въл­ни”, срещ­на­ли от­пор- “стръм­ния бряг”, “се раз­би­ват” стру­и­те на ра­дос­тта.

От стра­хо­ви­тия рев на мо­ре­то, ко­е­то “бу­шу­ва” и в пом­рък­на­ли­те за ра­дос­тта ду­ши на ахей­ски­те во­и­ни, ся­каш “се от­къс­ва” про­тес­тни­ят глас на Тер­сит. Отпра­ве­ни­те от не­го об­ви­не­ния сре­щу Ага­мем­нон: ца­рят е не­на­си­тен, обо­га­тя­ва се от вой­на­та без да зас­лу­жа­ва, за­дър­жа вой­ни­ци­те при Троя, по­не­же има об­ла­ги, са из­раз на на­ди­га­щия се глас на на­род­но­то не­до­вол­ство в къс­но­то ро­до­во об­щес­тво на Древ­на Ела­да. По­ве­де­ни­е­то на Тер­сит, твър­де раз­лич­но от об­щоп­ри­е­то­то, се при­е­ма ка­то неп­рис­той­но, как­то от Оди­сей, кой­то на­би­ва Тер­сит с же­зъ­ла, та­ка и от смъл­ча­ни­те ахей­ци. Изклю­че­ни­е­то от об­що­то, про­я­ва­та на ин­ди­ви­ду­ал­ност, е из­раз на гроз­но­то в чо­веш­ка­та при­ро­да. Ето за­що и Тер­сит, ка­то из­клю­че­ние в нрав­стве­ния свят на ге­ро­ич­но­то, е с гро­зен вън­шен вид- хи­лав, гър­бав, куц и кри­вог­лед. Сил­но хи­пер­бо­ли­зи­ра­ни­ят вън­шен об­лик на ге­роя е из­раз на дъл­бо­кия смут на ро­до­вия ко­лек­тив, кой­то е не­под­гот­вен за “гроз­на­та “ про­во­ка­ция на ин­ди­ви­ду­ал­на­та дър­зост на Тер­сит.

Той пръв за­поч­ва бит­ка­та за чо­веш­ко­то пра­во все­ки сам да оп­ре­де­ля “пъ­ти­ща­та “ на сво­я­та съд­ба. Не­го­ви­те “неп­рис­той­ни” сло­ва са­ми по се­бе си са кра­си­ви с то­ва, че са изоб­ли­чи­ли нес­пра­вед­ли­вос­тта, но те са в на­ру­ше­ние, спо­ред Омир, на ко­лек­тив­на­та дис­цип­ли­на и зап­ла­ха за ахей­ско­то един­ство, въп­лъ­те­но в об­ра­за на Ага­мем­нон. Не чо­ве­кът ка­то част от ко­лек­ти­ва, а ца­ре­те и бо­го­ве­те оп­ре­де­лят за­ко­ни­те на спра­вед­ли­вос­тта в све­та на древ­ни­те. Все още е ра­но епи­чес­ки­ят по­ет да въз­при­е­ме иде­я­та за со­ци­а­лен про­тест, за­то­ва и Тер­сит е на­ка­зан.

След де­сет­го­диш­на вой­на, же­ла­ни­е­то за спо­ко­ен ми­рен жи­вот не е про­я­ва на сла­бост за ахей­ски­те во­и­ни. Не ес­тес­тве­но­то пра­во на чо­веш­ко щас­тие на­кър­ня­ва мъж­ко­то им дос­той­нство и во­ин­ска чест, а под­чи­не­ни­е­то пред нес­пра­вед­ли­вия за­кон на по-сил­ния, “об­ле­чен” във власт по бо­жес­тве­но по­ве­ле­ние.

Във Вто­ра пе­сен, чрез не­нав­ре­мен­ния про­тест на Тер­сит с/у нес­пра­вед­ли­вия зе­мен и бо­жес­твен свят, Омир пред­ста­вя на­род­но­то не­до­вол­ство сре­щу на­ру­ше­ни­те нор­ми на чо­веш­ко­то по­ве­де­ние и жаж­да­та на хо­ра­та за един по-хар­мо­ни­чен, по- доб­ре ус­тро­ен и щас­тлив жи­вот.

Шес­та пе­сен

Чо­веш­ко­то щас­тие и дъл­гът на ге­роя

“Или­а­да”­на Омир е най- ви­со­ко­ху­до­жес­тве­на­та епи­чес­ка по­е­ма от Тро­ян­ския ми­то­ло­ги­чен ци­къл. В нея се раз­глеж­да те­ма­та за вой­на­та и при­ми­ри­е­то, за на­ди­га­щия се глас на на­род­но­то не­до­вол­ство в пре­хо­да от ро­до­во към ро­бов­ла­дел­ско­то об­щес­тво, раз­кри­та е пред­ста­ва­та на древ­ни­те гър­ци за хар­мо­ни­чен свят и чо­веш­ко щас­тие, по­ка­зан е дра­ма­тиз­мът в пре­жи­вя­ва­ни­я­та на жи­ви и за­пом­ня­щи се ге­рои.

Иде­а­лът за чо­веш­ко щас­тие в пред­ста­ви­те на древ­ни­те хо­ра е об­вър­зан с ге­ро­ич­но­то, но и с обич­та и при­вър­за­нос­тта меж­ду съп­ру­зи­те, с раз­би­ра­тел­ство­то и хар­мо­ни­я­та в се­мей­ни­те от­но­ше­ния, с ми­съл­та за съд­ба­та на се­мей­ство­то ка­то част от бъ­де­ще­то на це­лия на­род.

В Шес­та пе­сен на “Или­а­да” Омир раз­кри­ва не­по­до­зи­ра­ни­те чо­веш­ки тре­пе­ти в ду­ша­та на Хек­тор -за­щит­ни­ка на Троя, от чи­я­то ге­ро­ич­ност и доб­лес­тно по­ве­де­ние за­ви­си бъ­де­ща­та участ на Троя и всич­ки тро­ян­ци. Омир тър­си об­що­чо­веш­ко­то у Хек­тор, ко­е­то го из­рав­ня­ва с тро­ян­ски­те во­и­ни, но и с “мир­ни дъл­го­по­ли тро­ян­ки”. В ус­ло­ви­я­та на вре­мен­но пре­къс­ва­не на де­сет­го­диш­на­та бит­ка за Троя, ко­га­то ду­ша­та най-мно­го се нуж­дае от мир и по­кой, ми­съл­та за близ­ка­та смърт тер­зае Хек­тор и Андро­ма­ха. По раз­ли­чен на­чин се от­на­сят два­ма­та към проб­ле­ма за смър­тта и чо­веш­ка­та съд­ба.

Щас­ти­е­то на обик­но­ве­ни­те чо­веш­ки ра­дос­ти се оказ­ва не­поз­на­то за Хек­тор и Андро­ма­ха. Ге­ро­ят на Троя е смел во­ин, спе­че­лил е мно­го бит­ки, но твър­де мал­ко са би­ли ми­го­ве­те му на лич­но щас­тие, ра­дос­ти­те на мир­ния жи­вот са не­поз­на­ти за не­го. В ми­го­ве на при­ми­рие ду­хът му ся­каш от­но­во е в боя, жи­вее с ра­дос­ти­те от по­бе­ди­те на бой­но­то по­ле. Изпъл­не­ни­е­то на пат­ри­о­тич­ния дълг до­ми­ни­ра над лич­но­то в не­го­во­то съз­на­ние. Той, храб­ри­ят в бит­ка, се све­ни да раз­крие тре­пе­ти­те в ду­ша­та си на оби­чащ и дъл­бо­ко тре­во­жещ се съп­руг и ба­ща. Изку­шен от не­ус­то­и­мо­то же­ла­ние да ви­ди най-близ­ки­те си- же­на и де­те- пре­ди боя, Хек­тор раз­кри­ва не­поз­на­ти стра­ни на чо­веш­ко­то в се­бе си, ко­и­то по нов на­чин пред­ста­вят иде­а­ла за ге­ро­ич­но­то по­ве­де­ние на мъ­жа-во­ин- за­щит­ник на ба­щи­на Троя. Ре­ша­ва­ща е ро­ля­та на Хек­тор в жи­во­та на се­мей­ство­то, но за­щи­та­та на род­ния град е сми­съ­лът на жи­во­та му. Бъ­де­ще­то на Троя за­ви­си от не­го­ва­та чо­веш­ка го­тов­ност за ге­ро­ич­на са­мо­жер­тве­ност.

Ми­съл­та за смър­тта ка­то ли­чен факт не тре­во­жи ге­роя. Той я свър­зва с бъ­де­ща­та участ на на­ро­да си. Без не­го­во­то при­със­твие бит­ка­та гу­би сми­съл. Троя ще бъ­де по­бе­де­на. То­ва из­мъч­ва Хек­тор, ка­то пре­доп­ре­де­ле­на тра­гич­на съд­ба на на­ро­да му, но още по-го­ля­ма е чо­веш­ка­та му бол­ка за не­го­ви­те близ­ки, за роб­ска­та участ, ко­я­то очак­ва Андро­ма­ха след не­го­ва­та смърт и по­ра­же­ни­е­то на Троя.

За Хек­тор смър­тта е част от ге­ро­ич­на­та сла­ва и из­пъл­не­ния дълг към род­на зе­мя и ба­щи­но име. “Сре­ща­та” с нея е все­кид­не­вие за ге­роя. За то­ва и ви­на­ги “пръв с тро­ян­ци” вли­за “в бо­я”. С тях де­ли пат­ри­о­тич­на­та за­щи­та на род­на­та Троя, но ге­ро­ич­на­та сла­ва ос­та­ва за ро­да на При­ам, чи­и­то нас­лед­ник е не са­мо той но и си­нът му Асти­а­накс. Ако Хек­тор дос­той­но при­е­ме смър­тта, ще ос­та­ви за по­ко­ле­ни­я­та опа­зен иде­а­ла за ге­ро­и­чен, дос­той­но из­пъл­нен дълг. Ще обез­смър­ти сво­е­то име и то­ва на При­а­мо­вия род, а Асти­а­накс ще има ге­ро­и­чен при­мер за под­ра­жа­ние. Не­що по­ве­че ще се из­пъл­ни же­ла­ни­е­то на Хек­тор си­нът му да го над­ми­не по си­ла и храб­рост и един ден да ста­не цар на Троя.

За­то­ва и Хек­тор не се ко­ле­бае, ко­га­то при­е­ма съд­ба­та си, пре­доп­ре­де­ле­на от бо­го­ве­те. Но лич­на­та бол­ка към скръб­та на близ­ки­те ос­та­ва. Хек­тор ос­та­ва ве­рен на своя ге­ро­и­чен дълг към ро­ди­на­та. При­е­ма смър­тта, над­мог­нал лич­на­та бол­ка на сво­е­то чо­веш­ко стра­да­ние.

В Шес­та пе­сен на “Или­а­да” Омир по­каз­ва сил­на­та съп­ру­жес­ка при­вър­же­ност на Хек­тор и Андро­ма­ха и го­тов­нос­тта на во­и­на да жер­тва се­мей­но­то щас­тие за­ра­ди дъл­га към на­ро­да си.

Два­де­се­та и вто­ра пе­сен

Епи­чес­ки­ят ге­ро­и­зъм- дву­бо­ят меж­ду Ахил и Хек­тор

“Или­а­да”­на Омир е най- ви­со­ко­ху­до­жес­тве­на­та епи­чес­ка по­е­ма от Тро­ян­ския ми­то­ло­ги­чен ци­къл. Ге­ро­ич­но­то на­ча­ло е оп­ре­де­ля­що в “Или­а­да”. Най-яв­ни са не­го­ви­те из­ме­ре­ния в по­ве­де­ни­е­то на без­страш­ни­те во­и­ни, ко­га­то се из­пра­вят ед­ни с/у дру­ги в бит­ки, за да за­щи­тят сво­я­та во­ин­ска чест и дос­той­нство.

Сред мно­зи­на­та, ко­и­то блес­тят на бой­но­то по­ле, без­спор­но до­ми­ни­ра Ахил. Той е ти­пи­чен епи­чес­ки ге­рой, кой­то въп­лъ­ща­ва в се­бе си иде­а­ла на древ­ни­те гър­ци за ис­тин­ския во­ин. Фи­зи­чес­ки кра­сив, едър, рус, бър­зо­ног, със свръх­чо­веш­ка енер­гия- ка­то раз­ру­ши­тел­на сти­хия. Най- си­лен м/у всич­ки ахей­ци, мъ­жес­твен и хра­бър, Ахил не поз­на­ва страх от вра­га. За да под­чер­тае ка­чес­тва­та му, Омир го на­ри­ча “бо­го­ра­вен”, “бо­го­по­до­бен”,”пла­нин­ски яс­треб”,”ку­че­то на Ори­о­на”.

Сла­ва­та и ге­ро­ич­на­та смърт са ос­нов­на­та цел в жи­во­та на древ­ния во­ин. Той се стре­ми към смър­тта, ко­я­то е из­брал я е в име­то на веч­на­та сла­ва. За­то­ва и оби­да­та, на­не­се­на от Ага­мем­нон, с нес­пра­вед­ли­во­то от­не­ма­не на Бри­зе­и­да е без­мер­на. Ахил стра­да, об­лян в съл­зи, на бре­га на мо­ре­то. Те­зи със­то­я­ния са плод на не­го­ва­та чув­стви­тел­ност, ко­я­то раз­кри­ва ед­на по-раз­лич­на стра­на от ха­рак­те­ра му.

Без­край­но чес­то­лю­бив, в сва­да­та с Ага­мем­нон, Ахил е пред­ста­вен ка­то бра­ни­тел на ре­да в къс­но­то ро­до­во об­щес­тво, за­щит­ник на ра­вен­ство­то и раз­пре­де­ле­ни­е­то на бла­га­та спо­ред зас­лу­ги­те а не спо­ред по-ви­со­ко­то мяс­то в об­щес­тве­на­та стъл­би­ца.

Пред­во­ди­те­ля на ахей­ци­те е очер­тан с ка­чес­тва­та си на во­ин най-пъл­но­цен­но в 22ра пе­сен- в дву­боя му с Хек­тор. Устре­мът и ожес­то­че­ни­е­то, с ко­и­то Ахил се хвър­ля в боя, са про­во­ки­ра­ни от ом­ра­за­та към Хек­тор, убил най- близ­кия му при­я­тел- Пат­ро­къл. В об­ра­за на ахей­ския во­ин се про­я­вя­ва про­ти­во­ре­чи­вос­тта на не­го­вия ха­рак­тер- пър­во­на­чал­но ръ­ко­во­ден от бла­го­род­ни под­бу­ди ка­то при­я­тел­ство­то, за­ра­ди ко­е­то тръг­ва да мъс­ти, а пос­ле ос­та­вил се във влас­тта на при­ми­тив­ни­те чув­ства, и не при­е­май­ки пред­смър­тна­та мол­ба на своя про­тив­ник. Та­ка у Ахил се изя­вя­ват ос­та­тъ­ци­те от по-ста­ро, вар­вар­ско мис­ле­не с ти­пич­на­та жес­то­кост и без­сър­деч­ност на во­и­на.

Дру­ги­ят об­раз на “ви­сок­”ге­рой в “Или­а­да” е Хек­тор. Най-вид­ни­ят сред тро­ян­ски­те во­и­ни, той, съ­що ка­то Ахил, е фи­зи­чес­ки кра­сив, сна­жен и прив­ле­ка­те­лен, тя­ло­то му е сил­но и ат­ле­тич­но, осан­ка­та- гор­да и ве­ли­чес­тве­на. Изпол­зва­ни­те от Омир оп­ре­де­ле­ния за тро­ян­ския вожд:“сла­вен”, “блес­тящ”, “сна­жен”, “ве­лик” из­да­ват прис­трас­ти­е­то на епи­чес­кия по­ет към то­зи ге­рой. Тро­ян­ски­ят “шле­мо­ве­ец” е иде­ал на древ­ни­те гър­ци за чо­веш­ка лич­ност, съ­че­та­ла в се­бе си ве­ли­чи­е­то на во­и­на с ка­чес­тва­та на дос­то­ен син, съп­руг и ба­ща.

За раз­ли­ка от по­ве­че­то ахей­ски во­и­ни, Хек­тор не во­ю­ва за бо­гат­ства и лич­ни об­ла­ги- той за­щи­та­ва на­ро­да и ро­ди­на­та си. Ръ­ко­во­ден е от пър­вос­те­пен­на­та гри­жа за Троя и тро­ян­ци, чи­я­то съд­ба за­ви­си от храб­рос­тта на во­и­ни ка­то не­го.

Оба­я­ни­е­то на Хек­тор е вът­ре­шен дви­га­тел и сми­съл на ге­ро­ич­но­то в жи­во­та на тро­ян­ски­те во­и­ни. Не­го­во­то не­у­час­тие в бит­ка­та оз­на­ча­ва, че Троя ще бъ­де по­бе­де­на, а близ­ки­те му ще се пре­вър­нат в ро­би на ахей­ци­те. Ако Хек­тор дос­той­но при­е­ме смър­тта, ще ос­та­ви за по­ко­ле­ни­я­та опа­зен иде­а­ла за ге­ро­и­чен, дос­той­но из­пъл­нен дълг. Ще обез­смър­ти сво­е­то име и то­ва на При­а­мо­вия род, ще ос­та­ви при­мер за под­ра­жа­ние на своя син Асти­а­накс- бъ­де­щия цар на Троя.

Не­из­беж­ни­ят дву­бой в 22 пе­сен меж­ду пър­вен­ци­те на два­та враж­ду­ва­щи ла­ге­ра, Ахил и Хек­тор, е кул­ми­на­ция, а смър­тта на Хек­тор е раз­връз­ка на по­е­ма­та. Дву­бо­ят меж­ду два­ма­та ге­рои е дра­ма­ти­чен и не­рав­нос­то­ен- един по­лу­бог сре­щу обик­но­вен смър­тен, ма­кар и Зев­сов лю­би­мец. В та­зи бит­ка Хек­тор се про­я­вя­ва ка­то по-ци­ви­ли­зо­ван от про­тив­ни­ка си, по-чо­ве­чен, пре­о­до­лял пър­вич­ния ин­стин­кт на без­ми­лос­тна жес­то­кост. Той се из­ди­га над вар­вар­ски­те оби­чаи, пред­ла­гай­ки на Ахил вза­им­но да си обе­ща­ят да не ос­квер­ня­ват те­ла­та си.

Не са­мо ахей­ци и тро­ян­ци, но и всич­ки без­смър­тни гле­дат как “край гра­да на При­а­ма два­ми­на­та триж­ди кръ­жи­ха”. От ре­ше­ни­е­то на бо­го­ве­те ще за­ви­си из­хо­дът от бит­ка­та. Без­сър­деч­нос­тта на Ахил, страс­тно­то же­ла­ние за мъст, зав­ла­дя­ла сър­це­то му, го ка­рат да убие или сам да ум­ре. “Гор­ко ми! Ве­че на смърт ме зо­ват бо­го­ве­те без­смър­тни!” са ду­ми­те на Хек­тор, осъз­нал своя без­на­деж­ден из­ход.

Един тъ­жен акорд от та­зи без­жа­лос­тна бит­ка са пос­лед­ни­те сти­хо­ве на пе­сен­та. Оплак­вай­ки сво­я­та участ, по­гу­би­ла си­ла и мла­дост, ду­ша­та на Хек­тор сли­за към Ха­дес. По­бе­да­та оба­че не до­на­ся ус­по­ко­е­ние на Ахил. Отне­май­ки жи­во­та на Хек­тор той не връ­ща жи­во­та на своя дру­гар.

Ге­ро­и­те на Омир са плод на сво­е­то вре­ме. Те са ти­пич­ни пред­ста­ви­те­ли на кла­си­чес­кия ге­ро­и­чес­ки епос. Чрез тях ав­то­рът на “Или­а­да” из­ра­зя­ва сво­е­то прек­ло­не­ние пред ге­ро­и­те от ан­тич­нос­тта и съз­да­ва об­ра­зи за под­ра­жа­ние в сво­е­то съв­ре­мие, ко­и­то оба­че ос­та­вят трай­ни сле­ди и в кул­тур­на­та па­мет на след­ва­щи­те по­ко­ле­ния.