Една невъзможна любов сред ужасите на войната - Крадецъ

Една невъзможна любов сред ужасите на войната - Крадецът на праскови

Емилиян Станев е писател,запленен от природата, и философ на природното,То присъства в цялостното му творчество и като начин на живот,и със своите извечни въпроси,видяно и изобразено е не само с присъщото на дивата природа,но и като заложено дълбоко у човека и изразяващо се преди всичко като негов стремеж към разкрепостеност от различни правила и догми на обществото и като жжда за неподправена любов,за свобода и лично щастие. С тези си страни природното изпълва и оцветява основната интрига,която движи сюжетното развитие в централната част на най-известната и най-превежданата повест на Емилиян Станев “Крадецът на праскови”.В нея големият художник изповядва съкровените си копнежи за свободата и любовта..В образите на двамата влюбени герои е въплътена идеята за саможертва в името на голямата,на възвишената човешка близост.Любовта между Елисавета,жена на български полковник,и сръбски военопленник Иво Обретенович с цялата си красота и с трагизма на своята невъзможност и обреченост,породени от ужаса и страданието на войната,е изобразена и като нежно чувство,и като стихия с дълбоки и извечни корени,която храни душата и осмисля живота. Затова тяхната нелепа смърт в края на повестта се възприема като апотеоз на саможертвата в името на безсмъртната им обич. В цялостния текст на творбата любовта между Елисавета и Иво остава сама срещу традицията,казионноста и закона,срещу войната,нещастието и куршумите.Тя възниква от една неочаквана,но съдбовна среща на две очи,от сливането на светлината,която те излъчват,от радостния трепет на две сърца – едното изтерзано от военнопленничеството,а другото – от плена на съпружеския живот с полковник,по-стар с петнадесет години и изцяло обладан от един строго до отвратителност канализиран живот.Тъжната примиреност на Елисавета с наложения й начин на съществуване не е внесла равновесие в душата й :”В самотните часове,които прекарваше всеки ден,тя изпитваше най-силно това неизказано чувство на отчаяние и на малоценност,което измъчва безплодните жени пред прага на старостта.” Срещата между полковнишата и пленника,крадец на праскови,е представена през погледа на “автентичен свидетел”- пнесионирания учител по математика г-н Петров с прякор Козичката,-което й придава знак на достовереност.Красотата на военнопленник,която силно впечатлява бившия учител – къдрави “смолисточерни коси”,големи тъмни и блестящи очи,бели зъби – не може да е останала незабелязана и от Елисавета.Не е възможно възхитеният мъ поглед,спрял се върху нея,да не е получил някакъв отклик в сърцето й и да прости кражбата.Набраните от него праскови и грозде,които в текста не са само плодове на земята и слънцето,а приемат и библейската греховна роля на “забранения плод”,вместо да ги разделят,ги свързват един с друг. Учителят разказвач не коментира епизода с раздялата след случайната среща на елисавета и Иво,а само го изобразява така,както се е запечатал в съзнанието му и неслучайно се е запазил там в продължение на повече от две десетилетия.коя е причината:дали почувстваната красота на едно светло зародило се чувство,или неочакваното и дори осъдително от гледна точка на еснафския морал поведение на Елисавета,писателят е предоставил на читателя сам да реши.”Тогава забелязах,че полковнишата го разгледа крадешком…..тя му подаде ръка за сбогом.той я пое бързо и я целуна почтително,Тъмните му очи се изпълниха с топлота,той задържа ръката й в своята по-дъло,отколкото би трябвало,и аз видях,че полковнишата не направи никакво усилие да я издърпа.Напротив,това като че й бе приятно,защото му се усмихна.”Признак за Безпокойствоо и вътрешен смут,причинени от тази среща,учителят вижда в легналата върху лицето на Елисавета замисленост и в невъзможността да се съсредоточи върху книгата,която чете. Нарастването ни тържеството на любовта между полковнишата и пленника остават тайна,скрита от погледа на съседа.Възможност да проникне в нея има само “всевиждащият” поглед на писателя разказвач.Пречупена през него в повествованието на творбата,таз забранена любов се изявява като борба за щастие и свобода и като нравствен подвиг.Известеното и сигурното битие на героинята е противопоставенона бъдещия неизвестен и несигурен живот и победено от него,защото срещу суровата житейска мъдрост и овладяност застава неудържимият романтичен порив животът да бъде изживян пълноценно,според личностните предпочитания и зова на сърцето.Под тяхното въздействие за Елисавета домът се првръща в затвор. Писателят е проявил завиден усет към женската любов.Един от ярките й белези е желанието на неговата героиня да брани новото,непознато досега чувство,което я прави щастлива,и да предусети откъде може да дойде заплхата за него.Тя рано я вижда не само в традиционното направление,в съпруга си,а и в нетрадиционното,но определно от времето отношение.Елисавета не встъпва в борба с него,нито със съпруга си,а със себе си,със своята раздвоеност между чувството за дълг и порядъчност,възпитани в нея от майка й – “висока старица със строги безкръвни устни”,от чиято суровост се бои.”Тя беше я възпитавала в духа на търновските нотабили – полуеснафи,полубуржоа,-запазили балканджийската нравственост на дедите си,с аксетично себеотрицание на плътта и към всички удоволствиа на живота.” Осъзнаването на собствената си зависимост и подчиненост на един измислен,но строго съблюдаван ред в обществото е първата крачка на героинята към отхвърлянето му,което дава тласък за развитие на ясно заяввяващото себе с “друго същество”. Емилиян Станев оригинално свързва в едно самоанализа на героинята и прозренията й,с анализа на душевното й състояние,направен от разказвача.Така той умело направлява читателя да вникне в невидимите движения на нейните мисли и емоции:”Можеше да се каже,че беше се съпротивлявала и противопоставяла срещу него,беше го пъдила и отблъсквала много пъти също така,както беше го чакала с трепетен страх,изгаряща от срам пред своето падение и своя позор.От минутата,в която бе разбрала неудържимостта на влечението си и бе почувствала как с всеки изминат ден волята й отпада,това ново същество закрепваше и ставаше все по-уверено и по-сигурно.Смело и безсрамно то изявяваше своето право отхвърляйки всички морални забрани и всякакви разумни доводи.”Възраждащата сила на интимната обич помага на Елисавета да освободи душата и тялото си от веригите на реда,на законите и предрасъдъците – палачи на малдостта й. Авторът не отрича любовта като наслада на тялото,но дал място на неустойчивостта й,спира до нея:”Сърцето й лудо блъскаше в гърдите, ту замираше както замираше дишането й,а когато се озова при липата,беше принудена да седне под сянката на дървото,защото й се струваше,че няма да издържи.”В българската поезия любовта често се свързва с липата,може би поради могъщия й ствол и нежен аромат на цветовете.В “Крадецът на праскови” липата в градината на полковника е място на споделената любов и “живо същество”,”мълчалив и верен съучастник.” Дори в моментите,когато Елисавета се чувства щастлива и изпълнена със светла увереност,авторът вмъква в текста думи и словосъчетания,в които звучи ехото от преследващата ни мисъл за невъзможността и обречеността на нейната красива и живителна любов:сянката на липата е “като черна мантия”,силуетът й - “траурно тъмен”,листата - “черни,траурно разкошни”.Внушения за смърт се появяват още в първите страници на повествованието и не го напускат чак до трагичния финал на любовната история:сянката на ореха лежи “като траурно знаме”,песента на щурците напомня на “недовършен стон”,августовската нощ е “бездиханна”,купчината камъни край лозето напомнят “стари кости,извадени от земята”. В открояването на красотата,от една страна,и на обречеността на любовта,от друга страна,смислово най-съществена и емоционално най-силна роля играе образът на “горещия” вятър.”Към края на седмицата задуха топъл и сух вятър.Той сякаш идваше направо от пустинята…”-така започва петата глава на повестта,в която връзката между Елисавета и Иво добива съдбовен характер.От елемент на природната картина вятърът се превъплъщава в изгарящо чувство,което безвъзвратно обсебва сърцето на героинята.Усещаме го дори в тесните словесни рамки на част от едно сложно изречение:”топлият вятър се блъсна в тялото й,обля я като гореща,сладостно-омайна вълна..”Този вятър помита наслоилите се в душата й предразсъдъци и задръжки,които са й отнели радостта от живота. С правото си на творец писателят е отделил повече текстово пространство на любовта и на душевните терзания и възмогвания на Елисавета,тъй като тя трябва да прояви повече нравствени сили,за да й даде живот.Много неща сдържат избухването на чувството,много вътрешни и външни пречки трябва да преодолее героинята.Един от най-силните възпрепятстващи фактори е,че обектът на любовта й е представител на “враговете”,с които воюват нейните сънародници.При това пленникът е сърбин,а сърбите са особено омразни на полковника,защото именно в сражение с тях е бил осакатен.Най-сетне младият мъж е от ония окаяни,доведени до оскотяване същества,чиито робски колони хората от града наблюдават с уплах,съжаление и погнуса. На любовта на Иво е отредено по-малко място,но тя е водещата,защото е освободена от съмнението,колебанието и страха,Над нея войната и забраните нямат власт.Тя още от самото й възникване е обляна със светлината на възхищението и щастието.Нейната неподправеност въздейства върху Елисавета и я привлича като непреодолима сила:”Той я гледаше със светнали очи и тя чувстваше погледа му как я обхваща и замайва,както я замайваше и раздвиженото от вятъра пространство. Авторът не е изнесъл любовта между Иво и Елисавета извън територията на полковникия имот.Тя се заражда там,там разцъфва с яркия цвят и силното ухание на лятно цвете,там бива прекъснат животът й и то в момент на най-красивото й извисяване като копнеж.Тази любов не признава граници и не се спира пред заплашителни препятствия,но войната и породеното от нея озлобление я правят съдбовно зависима от непреодолими прегради и ями. Драматично,но и оптимистично звучене придобива епизодът със смъртта на Иво – един апотеоз на истинската любов.Авторът го е лиризирал и ритмизирал чрез сигнално подсвирване,наподобяващо гласа на птица – едно поетично и романтично внушение за волна и щастлива любов.”Чу се тихо подсвирване.Съвсем тихичко се повтори мотив от някаква мелодия.Тя прозвуча меко,зовящо и завърши с дълго легато.Изсвирването напомняше птича песничка ,но тъй майсторски и точно бе то,че учуди учителя….После подсвирването отново се чу,вече за трети път,но сегта по-бавно,по-високо и по-отчетливо,с настойчиво подчертана нотка.”В цитираните редове писателят е постигнал завидна естетическа висота в изобразяването наа любовта като красиво и силно чувство:любовта музика и трепетен зов,любовта надежда и вяра. Като мощно чувство,издигащо се над живота и над смъртта,по-силно от тях и неподвластно на каквито и да е норми,любовта между българската полковниша и сърбина военопленник се изявява в момента на убииството.Задавеният вик на пронизания от куршум Иво намира ответ в ужасения глас на Елисавета – открита изява на чувството,което до момента е таяла в душата си.Безбройните прегради,които са ги разделяли,изглеждат преодолени от силата на любовта,но в куршума,покосил Иво Обретенович,всъщност са побрани всички сили на разделението.Безчовечните,враждебни на обичта им сили,които действат на това място и по това време и които двамата са се опитали да се изтъгнат.След няколко часа Елисавета се прострелва с револвера на полковника.Сразена от мъка,лишеана от щастието и свободата на един възможен живот,тя не вижда смисъл и оправдание да се върне в предишния.А и не би могла да се върне,защото вече не е предишната.. В “Крадецът на праскови” Емилиян Станев е разгърнал типична трагична ситуация,в която свободната вола на героинята,утвърждаването на личността и духовните й ценности по време на една война срещат гибелна невъзможност за осъществяване.Такъв е конфликтът в ред класически трагедии като например в “Ромео и Жулиета” от Шекспир. Чувството,предизвикано от подобни творби не се побира в понятията “оптимизъм” или “песимизъм”.Древните гързи за го нарекли “катарзис”,пречистване,посочили са и двойнствената му природа,в която скръбта е неотделима от вярата в човешката свобода дори пред лицето на крушението и смъртта.Такива чувства буди любовта на Елисавета и Иво Обретенович,изобразена от Емилиян Станев с художествено проникновение,което поставя прозиведението сред образците от този жанр в световната литература.