ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ В БОТЕВАТА ПУБЛИЦИСТИКА

ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ В БОТЕВАТА ПУБЛИЦИСТИКА

С цялостното си творчество Ботев надраства рамките на националното битие, прониква дълбоко във философската същност на социално-политическите явления и съединява в едно минало, настояще и бъдеще. Проблемите за борбата, свободата, патриотизма, вярата в силата на разума той тълкува и в национален, и в общочовешки аспект.

Единството на емоция, интелект и воля в личността му обясняват единството на живот и творчество. Народното и човешко щастие Ботев превръща в личен проблем и се стреми по различни пътища да постигне целта си. Освен поезията и революционната дейност, негова трибуна са и публицистичните му творби, отпечатвани не само във вестниците му „Дума" /1871 г./, "Будилник" /1873 г./, "Знаме" /1874 г./, "Нова България" /1876 г./ и "Тъпан", но и в изданията на Каравелов „Свобода" и „Независимост". Заедно с Каравелов той поставя основите на типичния за Възраждането фейлетон, изграден от публицистични и художествени елементи, в който доминира един водещ проблем с множество подпроблеми. Съвместната му работа с Каравелов ражда едни от най-ярките образци на българската публицистика в рубриката „Знаеш ли ти кои сме?", които се отличават със задължителен контакт с читателя, акценти върху началото и края на творбата и експресивност на изказа.

В уводната част на статиите и фейлетоните Ботев използва множество императивни форми, за да постигне по-силно въздействие. Те се повтарят , подредени във възходяща градация /"Смешен плач", „Решен ли е черковният въпрос", „Народът вчера, днес и утре" и др./ Чрез звукови и битови картини на финала той постига емоционалната натовареност на конструкциите. С тяхна помощ се провокира съзнанието на патриархалния българин и се извежда обобщено-емоционалната ангажираност на внушението.

Основният сюжетен модел в творбите му е опозицията робство - свобода. С помощта на присъщи за белетристиката му похвати, публицистът Ботев извежда социално-типовата детерминираност над индивидуалната. Той извисява конкретно - историческото до общовалидното и съчетава дребно-житейското и националното със съдбовното и общочовешкото, националния ни микрокосмос със световния макрокосмос.

В публицистиката си Ботев рисува потресаващи картини на робската действителност - „Страшен хомот, какъвто тежи и до днес на врата му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жегли, тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в които са заковани и ръце, и нозе, и ум, и воля - с една дума зло, варварско зло..."/"Народът вчера, днес и утре"/. Тази разгъната метафора показва поколения българи, които са подложени на физическо и духовно унищожение. От Мурада до Азиса единствената промяна, разкрита чрез паралелни антитезни синтактични конструкции, е въвеждането на узаконеното насилие. Псевдоцивилизоваността на поробителите не осигурява предпоставки за развитие на българите.

Чрез хронотопа минало - настояще - бъдеще, заявен още в заглавието, Ботев мотивира състоянието на народа и изхода от него. Миналото и настоящето са уеднаквени под знака на робството. Експресивни характеристики на Османската империя, постигнати чрез битово - разговорната лексика - "тиква", "търбух", "кратуна", подсилени от представата за биологичното състояние на „болния човек", „умиращ човек", „труп на смъртния одър", показват, че за Турция няма бъдеще на Балканите. А бъдещето на народа според публициста е светло, макар и трудно постижимо. То минава през „народната революция". Ботев е категоричен - само чрез борба народът „днес може да измие" срама и да защити достойнството, националната гордост и самочувствие на „народа вчера" и да осигури перспектива за „народа утре".

„Тука майка се разделя със син, жена с мъж, сестра с брат, деца дребни с бащица и всяко думаше: Жива раздяла! Прощавай, синко, прощавай, татко, прощавай, брате..."/"Примери от турското правосъдие"/.

Проблема за робството проникновеният народопсихолог свързва с характерни за българина качества. Лишените от свобода българи не само че нямат бъдеще, но претърпяват процеси на морална и психическа деградация. С гняв, негодувание и болка нарича Ботев народа "скопен вол", „вол в хомот", „роб на бръсната глава и на килимявката, роб и сам на себе си"/" О, темпора, о, морес!"/. Безмилостно критикува търпението и смирението му и с болка пресъздава тези черти в българската психика, формирани под въздействие на робството. Често изображенията на народа са пропити с безнадеждно мълчание, а това според Ботев е най-голямото предателство - страха, самодоволството, унизителното очакване „да дойде Месия и да ни избави от това гнусно и отвратително положение". /"Аз обичам своя народ"/. Страшно звучи и пророчеството в „Политическа зима", че сънят ще свърши, едва когато се съмне.

Проявите на робството Ботев открива не само в духовната сфера. Социалното робство е не по-малко страшно за него, още повече, че в сатирата си „Това ви чака" той констатира връзката богатство - социално положение - морал. Философията на богатия българин кир Михалаки - „Парите са ум, парите са чувства, парите са живот, парите са бог" показва девалвацията на нравствените стойности, заради деформацията на човешкото у човека.

Примирението със злото, към което подтиква робството, е най-сериозният аргумент за неговата несъстоятелност и необходимостта от премахването му. Свободолюбието на публициста е в неразривна връзка с дълбоката му любов към народа и хуманистичното му чувство. Те мотивират решението за кардинална промяна. "Аз обичам своя народ" - заявява публицистът в едноименната статия, като убеждава народа си, че в „катехизисът на свободата отмъщението е много по-голяма християнска добродетел, нежели търпението, което е дадено само за скотовете". Конкретно-историческата действителност изисква според Ботев промяна в ценностите, за да бъде защитено човешкото достойнство и национално съществуване. Патриотичното чувство и робското положение на народа го принуждават да постави най-съкровеното и личното „после отечеството". Свързан здраво със своя народ и трагичната му съдба, Ботев черпи сили от непресъхващия извор на родолюбието, вдъхновява се от свещения дълг да служи на Отечеството, да отдаде живота си за неговата свобода. В едно свое писмо обаче Ботев подчертава, че според него истински патриот може да бъде само човеколюбецът: „Преди всичко трябва да сме човеци, а после българи и патриоти". Тези слова са страстен зов за обич между хората като единствен път за духовното усъвършенстване на човешката цивилизация. А според Ботев българите са неотменна част от нея. Пророчески звучат словата му за историческите перспективи пред българския род, „който няма преминало, няма настояще, а има едно само бъдеще и бъдеще светло, защото с другите славяни той ще има що да каже в света, що да внесе в човещината". /Народът вчера, днес и утре"/ За да прояви истинските си качества, на народа му е нужна свобода - върховен идеал в идеологията му. В статията „Задачата на в-к „Знаме" публицистът я нарича „атрибут на човешкото щастие, тя е върховна нравствена мяра; само онзи, който е свободен, може да се нарече човек в пълния смисъл на думата".

За Ботев свободата на индивида е в зависимост от свободата на народа. В същото време тя зависи от разбирането и морала на всеки човек. Истинската духовна свобода за Ботев е свързана и с готовността за саможертва в името на най-великия идеал: "Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата за благото на цялото човечество". /"Знаме" от 1875 г./ Ботев вярва, че за свободен и щастлив живот е достоен само онзи човек или народ, който е готов за голяма жертва. Чрез проблема за свободата публицистът свързва националните идеали с общочовешките: „А който умре за свободата, той не умира за своето отечество, а за целия свят."

Във всичките си творби великият мислител поставя проблема за свободата в нейния общозначим смисъл - като основна предпоставка за развитието на народа и личността. Особено категоричен е Ботев по отношение на социалната свобода, защото тя е пряко свързана с оцеляването на човека и с неговия морал. В памфлета „Смешен плач" чрез дарбата си да съчетава наглед далечни помежду си факти и аргументи, да намира логиката на привидно парадоксалното и абсурдното, той изразява дълбоката си съпричастност с борбата на социално онеправданите парижани. Борбата за социална справедливост за твореца е част от борбата за свобода.

Идеята за борба е духовна ос в творчеството на Ботев, негов идейно-естетически център, около който са концентрирани всичките му чувства и мисли. И в публицистиката си той схваща борбата като диалектическа сплав от разрушение и съзидание, от погром и подем, от падение и извисяване, единство на трагично и възвишено. „В таз борба е смехът и плачът, доброто и злото, в нея е прогресът човешки" - обобщава той в статията „Решен ли е черковният въпрос".

Според него борбата е единственият път за постигане на върховния идеал - свободата. В публицистиката си той философски осмисля двете велики сили в човешкия живот - „борбата е живот, животът е борба", „отвред човекът е хвърлен в борба - борбата за свобода и истина" /"Решен ли е черковният въпрос"/ и установява диалектическата зависимост между борбата - рушене и живота -съграждане - един обективен исторически закон, който никой не може да отмени. Идеята за борба произтича от наблюденията му върху взаимната обвързаност на обществено-политическите и икономически процеси и явления в развитието на човешката цивилизация и стълкновението на идеи и идеологии, което води неминуемо до „прогреса човешки".

Борбата като единствен път към прогреса за Ботев е тъждествена на революция - „народна, незабавна, отчаяна", която е „триумфална врата" за всеки народ и която е единственото спасение за изстрадалия български род. /"Единственото спасение на нашия народ е в революцията"/. Еволюционната идея Ботев определя като „безумно, безчестно и безчовечно" деяние. Наслагването на наречията поставя знак за равенство между безнравствено и антихуманно, свързвайки ги с безумието. За твореца стойността на една личност или народ се изразява в проявата на разум, честност, човещина към себе си и другите. Градирайки техните прояви „протест, бунт, въстание, революция", Ботев очертава логиката на борбата - от личностното недоволство към общонародния бунт.

Познавайки в детайли политическата ситуация в Европа и на Балканите, Ботев стига да извода, че в конкретния исторически момент се изисква бързо действие, „огън и меч", а не проповеди и молитви, за да се постави отново на дневен ред Източният въпрос.

Мирът и спокойствието в Османската империя са благодат за европейските сили, а реформите в Турция - удобно прикритие за нечестивите им помисли, свързани с жертвеното агне - българите. Затова той критикува виждането на дуалистите за „мирния прогрес". Според него той е невъзможен, тъй като по своята същност прогресът е борба, а борбата сама по себе си предполага сблъсък.

Сам активна и действена личност, Ботев категорично отрича пасивната позиция на отделната личност и на народа като цяло. Творецът вярва, че „Българският народ трябва самичък да потърси свободата си". Отговорни за състоянието си са всички българи, но гневът и сарказмът на Ботев са насочени най-вече към по-заможната и образована част от народа, хората, които имат материалните и интелектуалните възможности за активизиране на цялото население, а не го правят.

Чрез образи - метафори - на съня, на паяжината и на кръчмата във фейлетона „Политическа зима" Ботев отрича затворения и тесен свят на еснафа, който остава сляп и глух за проблемите на времето и задачите на епохата.

Сънят е традиционен образ на българската възрожденска литература, символ на робска примиреност и историческо безпаметство още в поезията на Чинтулов. Като основен композиционен способ той предопределя образната система на фейлетона. В един разпокъсан и алогичен свят на мисли и герои, чрез произволни асоциации, чрез съществуването на Аз-а на ръба между реалността и фантазното, чрез характерното за съня раздвоение на личността, умело внушено посредством скъсяване и увеличаване на дистанцията между героя и разказвача и най-вече чрез иносказанието. Ботев рисува мащабни панорамни платна на политическия живот у нас и в света, създава великолепни метафори с подчертан алегоричен контекст.

Образът на паяжината Ботев използва, за да мотивира необходимостта от активна житейска позиция, като символ на мъртвило, на хищничество, на измамно блаженство. Паяжината изпълнява двойнствена роля - отрича както поробителите, така и онези, които приемат робското си положение. С горчива ирония Ботев изобличава псевдоблагоденствието в Османската империя: „Само цър-ррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото...

там окачили едного на въже, за да се поизсуши".

Султанската паяжина според публициста е само частица от световния хищнически порядък. Чрез образа - символ кръчма, с който той става основоположник на традиция в българската литература, Ботев изобличава цялата атмосфера на безскрупулна защита на геополитически интереси, в която силните преразпределят световните блага и диктуват политическата конюнктура и правилата на световния ред. Той показва и отрича измеренията на политическата зима с нейната безпросветност, с хаоса и тъмнината, заради които „гладните, дрипавите и измръзналите народи" търсят утеха във виненото опиянение, за да забравят унизителното си положение и липсата на перспектива.

Унищожението на човешката същност е най-великият аргумент на Ботев за нуждата от активно противопоставяне на робството в най-общото му значение. Затова във фейлетона „Политическа зима" сарказмът на публициста е насочен предимно към човека, който е избрал философията на имането, на материалното псевдоблагополучие, на лъжепатриота, за когото понятията свобода и робство, родно и чуждо са изгубили своята контрастност. Ботев категорично отрича оскотяването на човека, защото то води до робско състояние на целия народ, на цялото човечество.

Дуализмът, еволюционизмът, просветителските убеждения като основа на прогреса според Ботев не отговарят на изискванията на историческото време. Те удовлетворяват нежеланието на хората за промяна, предпочитанието им към статично положение на осигуреност, на „имане", което обаче винаги ги е тласкало към регрес: „пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ".

Леността на лъжепатриота - материалист, лишен от мисловност, оскотял, бездушен, Ботев противопоставя на родолюбеца от „Петрушан" - истинския, смелия, всеотдайния, свободния човек, за когото идеалите не са празни думи, а единственото, което може да осмисли живота. Героите, пред които се прекланя публицистът, са надеждата на нацията, гаранция за нейното бъдеще. Те са истинските човеци, носители на прогреса, защото презират примамките на материалността и удобството. Те са прозрели библейската истина, че свободният, достойният живот е „повече от храната и тялото, от облеклото" /Лука 12:13/. Те са и будилникът на масата, прекъсващ действието от упойката на „паяка", разтърсващ душите на робите и показващ им пътя към истината: „те измряха, но тяхната смърт беше громен удар за Турция, громен и за нашето отечество - на първата извести падането, на втората -възраждането."

В публицистиката си Ботев влага талант, ум, прозорливост, пророческа дарба. Той воюва за революционна публицистика, която да има подчертано обществен характер и критикува вестниците за бездарие, за дребнотемие, за липса на политическа и идейна насоченост. Според него „и науката, и литературата, и поезията, и журналистиката би трябвало да вземат характер на политическа пропаганда, т.е да се съобразяват с живота, със стремленията и с потребностите на народа и да не бъде вече науката за наука, изкуството за изкуство..."

Публицистиката му се отличава със страстна полемичност, актуалност, политическа ударност, със сериозна аргументираност и фактологическа достоверност - „с фактове, с живи фактове ще му избодем очите". /"Наместо програма"/. А фактите са от различни сфери на политическия и културен живот у нас и в Европа и показват широката осведоменост, богатата ерудиция, зрялата политическа мисъл и публицистичния дар на талантливия български журналист и публицист.