Никога не съм се замисляла как ще умра – въпреки че имах достатъчно причини през последните няколко месеца – но дори и да бях, никога не бих си го представила така.

Чувствах се като в капан в един от онези ужасяващи кошмари, в които трябва да бягаш, да бягаш, докато дробовете ти се пръснат, но не можеш да накараш тялото си да се движи достатъчно бързо.

Всичките ни опити за хитруване бяха напразни. С лед на сърцето го гледах как се приготвя да ме защити.

Бях получила повече от заслужения си дял преживявания на косъм от смъртта – не бе нещо, с което наистина свикваш някога. Обаче изглеждаше особено неизбежно да се изправя отново в лице със смъртта.

Все ки чо век има мно го меч ти и же ла ния, но мал ци на са те зи, ко и то ус пя ват да ги ре а ли зи рат.