Последните две десетилетия на XX в. поставят ново начало в развитието на българската литература. Характерната за Възраждането синкретичност се разрушава и след Освобождението творците започват да гледат на себе си като на специална категория, обособена и

Пейо Яворов е една от най-трагичните фигури като личност и творец в историята на българската литература. Цялото негово творчество преминава под знака на дълбоко страдание и песимизъм. Произведенията му продължават традицията, наследена от Пенчо Славейков,

С цялостното си творчество Ботев надраства рамките на националното битие, прониква дълбоко във философската същност на социално-политическите явления и съединява в едно минало, настояще и бъдеще. Проблемите за борбата, свободата, патриотизма, вярата в сил

Промяната в историческата действителност в България повлиява върху развитието на литературния процес. Освобождението позволява културните тенденции да се отворят към западноевропейския модернизъм и приобщят към общочовешките ценности. В края на Възраждане

Основни проблеми в Ботевото творчество са робството и свободата, които смислово се разширяват и обогатяват, едновременно се отнасят до конкретната историческа действителност и придобиват философски общочовешки измерения. В името на премахването на оковите

Основният проблем на писателските художествени търсения след освобождението на България от турско робство е моралната деградация на човека. Загубил възрожденско - патриархалните си устои, изоставил изконните си морални ценности, българинът все още не е от

Вапцаров е може би последният от онази обща духовна група, към която принадлежат и Ботев, и Яворов, и Смирненски, и Гео Милев - все сложни, многопластови, "дълбоки" личности, превърнали нерадостите във външния свят във вътрешен драматичен сблъсъ

Иван Вазов пише основната част от романа „Под игото" в изгнание - жертва на русофилските си виждания, той прекарва известен период от живота си /1887 - 1888 г./ в Одеса. Носталгията, родена от изгубения досег с родината, е основната движеща сила, коя

През деветдесетте години на миналия век българските творци долавят разрушителните сили на града, който нахлува в святото и неприкосновено човешко пространство - душата. Още дядо Славейков в своята поема за извора на българската чистота и неизкушеност пред

Като своя герой отец Сисой Елин Пелин може да каже: „Недостоен съм... по снизхождението си към грешните". Вероятно затова творчеството му няма тенденциозен характер, а е изпълнено с любов и разбиране към човека. Както сам признава, той създава разказ