Повестта е история на една лична драма, двойно рамкирана от картините на две войни.Като своеобразно мото, вплетено вътре в самото повествование, се откроява афористичното прозрение на автора: "няма нищо по-тягостно от повторението на миналото."

Елин Пелин навлиза в нашата литература с дарбата си на оригинален разказвач, който носи в себе си бунта и недоволството на 90-те години на миналия и началото на нашия век.

Поезията на Никола Вапцаров винаги е съдавала притеснения и изкушения,винаги се е рзглейдала с някакви особени "очила". Когато излиза стихосбирката му "Моторни песни", остава недооценена и неразбрана от съвременниците му.

Героите на Йордан Йовков, толкова различни и неповторими,са обединени от творческите прозрения на писателя за човека и красотата в неговата душа и в света около него-съзвучна вселена от малки и неповторими светове.

В лицето на Елин Пелин българската литература има един от класиците на художествената проза и най-големия творец и реалист на българското село.

Йордан Йовков твърди, че в основата на всичко, което е създал, стои негово действително преживяване. Каква ли болка е изпитал писателят, когато прочита във вестникарските хроники за появилата се бяла лястовица в Казанлъшко.

“Не съм писал нито една работа в основата на която да не стой действително преживяване”- твърди Йовков

Душевното страдание е най-изпепеляващата и самоунищожителна болка, която разяжда човека отвътре, променя погледа му към света, нещата и хората, изправяйки го пред дилемата да избира между доброто и злото при своята реакция към тях.

В своето творчество Йордан Радичков интерпретира по особено поетичен начин вечните проблеми на битието, вълнувайки се от човешкото посегателство върху съвършенството на природата – агресия, породена от често пренебрегваната истина...

В края на 20-те и началото на 30-те години българската лирика стига до нови, проникновени екзистенциални откровения.