Изборът на жената между дома и пътя - "Потомка" и "Жена

ИЗБОРЪТ НА ЖЕНАТА МЕЖДУ ДОМА И ПЪТЯ

СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ НА СТИХОТВОРЕНИЯТА „ПОТОМКА” И „ЖЕНА”

Българският читател е привикнал да тър­си типично женското обаяние в образите, създадени от Вазов, Славейков и Йовков. Но поетичните творби на Елисавета Багряна и Блага Димитрова създават истинския, неподправен образ на же­ната изобщо, а не на типично българ­ското у нея.

Стихотворенията „Потомка” и „Жена” пресъздават двете лица на жената - волната, родната сестра на вятъра, избрала да следва полета му по неизбродимите пътища на света, и саможертвената, загрижена за до­машния уют, избрала за единствена своя радост спокойствието и трево­гата на дома.

Героинята на Багряна от стихотво­рението „Потомка” е неудържима, темпераментна, готова като своята „прабаба тъмноока” да напусне сигурния свят на изконно битовото и устойчиво традицион­ното, за да последва зова на любовта на „светлия хан”. Тя разбира своята витална същност и не желае да се промени, но ис­ка да види откъде водят началото си ковар­ството и грешността й, поривът й към сво­бода. Единственият отговор се намира в миналото, но не документираното, а унаследеното, посланията, които носи родова­та кръв. Не й трябват портрети и фамилни книги, защото по себе си опознава същ­ността на предците си. Чувството за родо­ва принадлежност е заложено още в загла­вието на творбата. Потомка означава нас­ледница - това е своеобразно предупреж­дение- всичко в нейния характер е обос­новано от факта, че е продължила родови­те завети. Пътуването й към миналото е пъ­туване към себе си.

Лирическата героиня усеща интуитивно, че и тя, подобно на „прабаба тъмноока”, предпочита непознатото пред познатото, широкото природно пространство пред ограниченията на отегчителното домашно спокойствие. Желае вятърът да е нейният спътник във волното й бягство от традици­ите на семейството и бита. Разбира, че по­ведението й е осъдително за другите, за­щото е различният избор, защото е различ­ната жена. Затова героинята споделя: „Мо­же би съм грешна и коварна.” Тя няма вът­решна убеденост за това, но вероятно така е определяна от хората. Ако съзнава греш­ността и коварството си, би заявила: „Аз съм”, а не „може би”. Финалът на творбата отново оправдава характера й. Виновна за това е не тя, а родовата й кръв.Така отго­ворността за нейното поведение се поема от предходните поколения. А съмнението й, че „сред път” ще се сломи, е неоснова­телно, защото потомката е силна и устойчива на житейските бури, щом държи в ръ­цете си най-сигурното оръжие - порива към свобода.

С такъв свободолюбив дух, непокорство и волност героинята на Багряна сякаш е ро­дена, за да бъде вечна спътница на вятъра, да покорява нови хоризонти, да завоюва нова любов, да бъде вярна и невярна, да търси винаги различното. И в никакъв слу­чай да не допуска еднообразието да завла­дее битието й, защото за нейната темпераментност това е равно на смърт.

Различен е житейският избор на героиня­та от стихотворението „Жена” на Блага Ди­митрова. Тя не намира за необходимо да търси първоизворите на своята същност в далечното минало. Добре познава себе си и всички характеристики, които изброява, са даденост, факт, който намира логичното си обяснение в думата „жена”. Нейният из­бор е тревогата, усмивката, саможертвата и отговорността. Той е рискован, осъжда я на всеотдайно себераздаване, но това не обез­смисля живота й, не внася еднообразие в него, а я прави горда, че светът зависи от нейната устойчивост, от способността й „ вечност да стори от краткия миг”.

Героинята на Блага Димитрова е грижов­на и любяща, устойчива на разочарования и заредена с оптимизъм, великодушна и щедра, красива и силна, вярна и готова на прошка. Всичко това е предопределено от най-рискования път, по който е поела. Той не води към непознатото и различното, изменчивото и греховното, какъвто е пътят на „потомката", а отвежда към домашното ог­нище, към бъдещето, но и към традицията, към познатото, но и към отговорното.

Затова откровената изповед на жената за­почва с усещането за тревожност. Тревогата е такова състояние на ду­ха, което се усеща в глъби­ните на сърцето, без да се демонстрира на околните. И за да я скрие, тя е длъжна да бъде „красота и усмивка”, за да не обезпокоява тези, които обича. Геро­инята на Багряна е спътница на вятъ­ра, а лирическата изповедница на Блага Димитрова върви „срещу изменчивия вятър”. „Безразсъдният път на сърцето” е пътят на любовта, но „потомката”, следвайки го, е готова да бъде скитница, докато героинята в „Жена” е изведена от чувството за обич и грижа до прага на дома. Защо­то там тя приема своята орисия в жи­вота: „единствена радост да бъде/ра­дост да дава”.

Семейството е немислимо без же­ната не само като продължител на живота, но и като духовна опора. Силата на мъжа има нужда от нежността на „слаборьката”, от нейната усмивка, мил жест, оптимизъм и любов. Тя е способна, като съпруга и май­ка, да прощава грешките на другите, но ни­кога да не греши, защото, ако към другите е великодушна, то към себе си не е склон­на на компромиси, тъй като трябва да е готова „да гради живот от отломки”.

Жената осъзнава откога се е породила тревогата в душата й. Безгрижието и волността са отстъпили място на грижата, а от­говорността и тревогата в момента са пре­върнали мълчаливата целувка в детски вик. Да носи бъдещето в утробата си е най-вър­ховното усещане, което не може да бъде пренебрегнато заради волността и екзоти­ката на непознати светове. Безсънието и раз­тревоженото майчино сърце, което неу­морно бди над „новото стръкче”, ще начертае малките пътечки на болката и умо­рата по красивото лице, ще посребри ко­сите, но това довежда до житейския под­виг, до саможертвата. „Нищо за себе си да не оставиш” е знак за безкористна щед­рост, за висок морален дълг в името на бъ­дещето, но и в името на миналото: „чис­тите извори да защищаваш”. Тревогата, от­говорността и саможертвата са духовните стъпала, които извеждат героинята до приз­нанието в поетичния финал: „Горда съм, че съм жена.”

Който и път да поеме - на свободолюбието и изменчивостта или на себераздаването и верността, жената е удовлетво­рена от направения избор. Защото това е или зовът на родовата кръв, или на сърце­то.